– Това рецепта за приспивателни ли е? – попита Зара. Надя тръсна глава.
– Това е името на модел добри слушалки. Надолу по улицата има магазин за електроника. Купи си ги и ще можеш да слушаш музика където и да си, щом се почувстваш затормозена. Може би ще ти помогне да се отпуснеш? Да се срещаш с хора? Може би дори... да се влюбиш?
Психоложката, разбира се, веднага съжали за последните си думи. Зара не отговори. Прибра бележката в чантата си, хвърли поглед към писмото на дъното и бързо я затвори. Когато си тръгваше, Надя се провикна тревожно след нея, изплашена, че е отишла твърде далеч.
– Нямаш нужда да се влюбваш, Зара, нямах това предвид! Просто исках да кажа, че може да ти се отрази добре да пробваш нещо ново. Мисля, че трябва... да си дадеш шанс... някой да ти доскучае!
Зара стоеше в асансьора. Когато вратите се затвориха, тя се замисли за заемите на хората. Тези, които одобряваме, и тези, които отказваме. После натисна аварийния бутон.
53.
Долу на улицата, по време на заложническата драма,
Джак се мъчеше да измисли друг начин да се свърже с обирджията, вместо да остави Джим да се качи с пиците. Мислеше ли, мислеше ли, мислеше. Защото, макар че младите мъже трябва да са абсолютно сигурни в абсолютно всичко почти абсолютно винаги, Джак все пак предпочиташе да не се налага да праща баща си да тества теорията, че бомбата не е бомба.
– Чакай, татко, имам... – започна той, вдигна телефона и каза на парламентьора: – Преди да се качим с пиците, искам да огледаме ситуацията по-добре. Нека отида в къщата от другата страна на улицата. Може би входът се вижда оттам.
Парламентьорът звучеше скептично.
– Това какво ще промени?
– Може би нищо – продължи Джак. – Но може би през прозореца на стълбите ще може да се види какво има в кашона, а преди да изпратя колегата си там, искам поне да знам, че сме опитали всичко.
Парламентьорът закри слушалката с ръка и заговори на някого другиго, вероятно проклет началник. После каза:
– Да, да. Добре.
Не спомена, че Джак е спечелил уважението му, като е нарекъл баща си „колегата“ в такава критична ситуация, но беше вярно.
Джак отиде в отсрещната сграда и тръгна по стълбите. След около етаж и половина парламентьорът го попита:
– Какво... правиш?
– Качвам се по стълбите – отговори Джак.
– Няма ли асансьор?
– Не харесвам асансьори.
Парламентьорът като че се удари по челото с телефона.
– Значи си готов да влезеш в сграда, където има бомба и въоръжен престъпник, но те е страх от асансьори?
Джак му се сопна:
– Не ме е СТРАХ от асансьори! Страх ме е от змии и рак, просто не ХАРЕСВАМ асансьори!
Парламентьорът като че се ухили.
– Не можеш ли да повикаш подкрепления?
– Всичкият наличен персонал е тук. Колегите са заети с евакуирането на околните сгради. Обадих се за подкрепление, но и двамата чакат съпругите си.
– Какво означава това?
– Пили са. Съпругите им трябва да ги докарат.
– Пили са? По това време? Един ден преди Нова година? – зачуди се парламентьорът.
– Не знам как е в Стокхолм, но тук вземаме Нова година на сериозно – отговори Джак.
Парламентьорът се засмя.
– Стокхолмчани не вземаме нищо важно на сериозно, знаеш го.
Джак също се засмя. После се поколеба, изкачи още няколко стъпала и накрая зададе въпроса, който искаше да зададе от самото начало.
– Друг път участвал ли си в ситуация със заложници? Парламентьорът също се поколеба.
– Да, участвал съм.
– Как приключи всичко?
– Похитителят освободи заложниците и се предаде, след като говорихме четири часа.
Джак кимна, стиснал зъби, и спря на предпоследния етаж. Вдигна малкия бинокъл, който носеше, и се загледа през прозореца. Видя кабелите на пода. Висяха от кашон, на който някой бе написал нещо с маркер. Не можеше да се закълне от такова разстояние, но надписът адски много приличаше на К-О-Л-Е-Д-А.
– Не е бомба – каза по телефона.
– А според теб какво е тогава?
– Прилича на коледна украса.
– Добре тогава.
Джак продължи нагоре по стълбите, до последния етаж. Може би оттам щеше да има видимост към апартамента, ако обирджията не беше пуснал щорите.
– Как го накара да излезе? – попита по телефона.
– Кого?
– Похитителя. Предния път.
– О. Ами обичайното, комбинация от всичко научено. Не използваш отрицателни думи, не казваш „не става“ или „не мога“, или „не искам“. Опитваш се да намериш общ език. Да разбереш мотивите.