Джак избърса длани в панталоните си.
– Ти какво, да не си ми личен психолог?
– Звучи ми, сякаш имаш нужда от такъв.
– Може ли просто да се съсредоточим върху настоящата работа?
Парламентьорът се подвоуми, преди да попита:
– Баща ти знае ли, че са ти предлагали друга позиция?
Джак се канеше да отговори нещо, но парламентьорът така и не разбра какво, тъй като в същия миг Джак погледна през прозореца и видя, че баща му не чака долу на улицата, както му беше казал.
– Какво, по дяволите!? – викна Джак. После затвори и хукна надолу.
54.
Когато Джак погледна през прозореца, Зара тъкмо бе излязла на балкона. Току-що беше казала „не прави глупости“ на обирджийката и имаше нужда от свеж въздух повече от всякога. Ако човек просто я гледаше в гръб как върви към балконската врата, би си помислил, че е нетърпелива. Трябваше да я погледне в лицето, за да разбере, че всъщност е чуплива. Беше изненадала самата себе си. Изгуби контрол, изпита емоции. На други хора това вероятно би причинило просто лек дискомфорт, като да открият, че са започнали да слушат същата музика като родителите си, или да си мислят, че отхапват от филия с шоколад, а тя да се окаже филия с пастет. Зара обаче изпадна в паника. Да не би да се разболяваше от съпричастност?
Намаза се старателно с дезинфектант и преброи прозорците на отсрещната сграда няколкократно, като се стараеше да диша дълбоко. Беше прекарала твърде дълго време в този апартамент, хората вътре бяха смекчили дистанцираността ѝ, не беше свикнала с това. Притисна гръб до стената, така че да не могат да я виждат от улицата. Сложи си слушалките, покривайки плътно уши, и наду звука, докато силната музика заглуши шума в главата ѝ, а басите заудряха по-силно от сърцето ѝ. И може би за един крехък миг постигна мир със себе си.
Виждаше как зимата се настанява удобно над града. Обичаше тишината на този сезон, но никога не бе одобрявала самодоволството му. Когато дойде снегът, есента вече е свършила цялата работа, погрижила се е за всички листа и старателно е измела лятото от спомените на хората. За зимата е достатъчно просто да нахълта с минусовите си температури и да обере лаврите като човек, който е постоял двайсет минути на грила, но никога през живота си не е слагал маса.
Зара не чу, че балконската врата се отваря, но усети пухкавото ухо, което докосна косата ѝ, щом Ленарт застана до нея. Той почука вежливо по едната слушалка.
– Да? – изстреля Зара.
– Пушиш ли? – попита Ленарт – макар все още да не беше успял да свали заешката глава, в муцуната имаше малка дупка за въздух, през която беше почти сигурен, че ще може да си дръпне.
– Определено не! – каза Зара и постави обратно слушалката върху ухото си.
Ленарт се изненада, въпреки че неизменното безразличие на заешката глава не разкри нищо. Зара изглеждаше като човек, който пуши ако не от удоволствие, то поне за да замърсява въздуха на околните. Заекът отново почука по слушалката и Зара я отмести крайно неохотно.
– Тогава какво правиш на балкона? – попита той.
Зара го удостои с продължителен поглед, който започна от чорапите му, продължи по голите крака и еластичните му боксерки и стигна до покритите му с посивяващи косми гърди.
– Наистина ли смяташ, че си в позиция да коментираш житейските избори на другите хора? – попита тя, но далеч не прозвуча толкова раздразнено, колкото искаше, което доста я ядоса.
Ленарт се почеса по големите, безжизнени заешки очи и отговори:
– Всъщност аз също не пуша. Само по празнични поводи. И когато ме вземат за заложник!
Той се засмя, тя не. Той замълча. Тя отново си сложи слушалката, но той, разбира се, веднага почука.
– Може ли да постоя малко тук? Страхувам се, че Рогер пак ще ме удари, ако остана вътре.
Зара не отговори, намести слушалката, а заекът пак почука.
– Да не си дошла тук на сафари? Тя го зяпна изненадано.
– Това какво трябва да означава?
– Просто наблюдение. На огледите винаги има някого като теб. Човек, който не се интересува от апартамента, но просто е любопитен. Като на сафари. Разходка из друг начин на живот. Покрай работата ми съм се научил да разпознавам тези хора.
Погледът на Зара беше отровен, но устата ѝ остана затворена. Неприятно е да те разобличат. Когато това стане, неволно се загръщаш малко по-плътно с дрехите си особено ако си свикнал ти да си този, който разобличава. Инстинктът ѝ беше да отговори нещо злобно, да увеличи дистанцията помежду им, но за своя собствена изненада попита: