В защита на Ленарт трябва да се отбележи, че към този момент вече беше отстъпил три крачки назад към парапета. Но Зара беше набрала, така да се каже, и той успя да промълви само „аз...“, преди тя да изръмжи:
– Ти? Ти какво? Не ТИ си алчен, ами всички ОСТАНАЛИ? Това ли мислеше да кажеш?
Заекът поклати уши.
– Не. Не. Моля за извинение. Не знаех, че някой е скочил от моста. Познаваше ли г...
Бузите на Зара пулсираха, а вратът ѝ светеше в яркочервено под слушалките. Вече не говореше на Ленарт. Всъщност самата тя не беше съвсем наясно на кого точно говори, но имаше чувството, че десет години е чакала възможност да навика някого. Когото и да е. Най-вече самата себе си. Затова се разкрещя:
– Проблемът са такива като ТЕБ и МЕН, не разбираш ли? Винаги се оправдаваме с това, че просто предлагаме услуга. Че просто сме част от пазара. Че за всичко са си виновни хората. Защото са лакоми и защото не е трябвало да ни дават парите си. А после сме тръгнали да се чудим защо борсата се срива, а градът е пълен с плъхове...
Погледът ѝ беше подивял от гняв, а от носа ѝ задъхано се изстрелваха малки облачета пара. Заекът не отговори. Немигащите му очи просто се взираха в нея, докато тя се опитваше да успокои пулса си. После изпод главата се чу някакъв насечен звук. В първия момент Зара си помисли, че чичакът получава удар, но после осъзна, че просто така звучи, когато смехът на Ленарт извира от стомаха му. Той разпери ръце.
– Честно казано, вече не съм сигурен за какво говориш, но се предавам, ти печелиш!
Зара присви очи колкото от страх, толкова и от гняв. Беше ѝ по-лесно да говори със заека, отколкото с други хора, защото не се налагаше да го гледа в очите. Не беше готова за ефекта от това чувство. Наведе се, притисна длани до бедрата си и изпъна пръсти, наведе се и изпъна пръсти, отново и отново. Накрая каза, по-тихо:
– Печеля ли наистина? Печелят ли Анна-Лена и Рогер? Той се опитва да забогатее, а тя се опитва да го ощастливи, но единственото, което правят всъщност, е да отлагат неизбежния развод. Но теб това само би те зарадвало, защото тогава ще трябва да купят два апартамента.
Тогава нещо се случи. Ленарт за пръв път повиши глас.
– НЕ! ДОСТАТЪЧНО! Това... аз... НЕ ВЯРВАМ в такива неща!
– А в какво вярваш? – викна Зара в отговор.
Каквото и да бе довело до този миг, накрая гласът ѝ секна. Тя стисна клепачи и сви длани около слушалките. Десет години бе чакала някой да я попита същото нещо. Затова отговорът му почти я нокаутира.
– В любовта.
Ленарт подхвърли думата съвсем безгрижно, сякаш не беше нещо голямо. Зара не беше готова за това, а човек може да се ядоса и за по-малко. Гласът в заешката глава прозвуча по-глухо, наранено:
– Говориш така, все едно се радвам, когато хората се развеждат. Напротив. Човек няма как да отиде на хиляда огледа, без да разбере, че на света има повече любов, отколкото обратното.
Зара нямаше отговор. Освен това на тъпоглавеца със заешката глава, изглежда, още не му беше станало студено, което допълнително я подразни. Стига си дрънкал за любов и настръхни като нормален тъпоглавец, по дяволите, помисли си тя и се приготви да каже нещо изпепеляващо. Но вместо това се чу единствено да пита:
– На какво се основава това твърдение? Заешките уши се разклатиха.
– На всички апартаменти, които не са за продан.
Зара прокара пръсти по врата си. Отговорът не беше съвсем идиотски, което я ядоса, разбира се. Ленарт дори не проявяваше доброто възпитание да бъде завършен тъпоглавец. Тъпоглавците, които са и романтици, са почти непоносими, а това „почти“ може да докара една жена със слушалки до лудост.
Затова тя замълча, загледана в моста. После въздъхна примирено и извади две цигари от чантата си. Пъхна едната в муцуната на заека, а другата в устата си. Заекът поне прояви достатъчно разум да не я пита преди малко не каза ли, че не пуши? Тя оцени това. Когато му подаде запалката, той успя да запали леко заешката глава и трябваше да се удари няколко пъти с длани, за да изгаси пламъците. Зара оцени и това.