Пушеха, без да бързат.
– Мисли за мен каквото си искаш – каза Ленарт тежко, но не обвинително, загледан над покривите, – но Анна-Лена е от малкото клиенти, които... подкрепям. Тя не иска мъжът ѝ да забогатее, иска просто той да се чувства нужен. Всички автоматично приемат, че тя е послушна и покорна и винаги е отстъпвала, винаги се е жертвала заради неговата кариера, но знаеш ли какво е работила, преди да се пенсионира?
– Не – призна Зара.
– Била е главен аналитик в голям американски концерн. Първоначално не вярвах, защото мислите на тая жена за позавъртени от торба, пълна с миксери... но ти обещавам, че в този апартамент няма да намериш по-умен и образован човек от нея. Когато децата им били малки, кариерата на Рогер се развивала добре, но нейната се развивала още по-добре, така че Рогер отказал ръководна позиция във фирмата, за да може по-често да бъде у дома с децата, докато Анна-Лена пътува по командировки. Това било само за няколко години, но кариерата ѝ потръгнала още по-добре, докато неговата била в застой, а колкото по-голяма била разликата в заплатите им, толкова по-трудно било да се сменят. Когато децата пораснали, а Анна-Лена била постигнала всичките си мечти, тя, разбира се, казала на Рогер „сега е твой ред“. Но на него вече не му предлагали шефския пост. Бил твърде стар. Двамата не знаят как да разговарят за това, защото никога не са се упражнявали. Ето защо сега тя се опитва да го компенсира с купуването и продаването на апартаменти, ремонтирането... с общия им проект. Рогер вече няма малки деца, за които да се грижи, и се чувства безполезен. А Анна-Лена просто иска да има дом. Можеш да разправяш каквото си искаш за мен, но само не намеквай, че не им стискам палци.
Зара запали нова цигара главно за да намери занимание на очите си, взирайки се в пламъка.
– Анна-Лена ли ти разказа всичко това?
– Ще се изненадаш какви неща разказват хората.
– Не, няма – прошепна Зара.
Искаше да му разкаже, че има нужда от дистанция. Че не може да спре да си дезинфекцира ръцете. Че брои всичко и навсякъде, защото това я успокоява. Че харесва електронни таблици и прогнозни изчисления, защото вярва в реда. Но искаше да му разкаже също, че икономическата система, на която беше посветила живота си, е проблемът на днешния свят. Защото я направихме твърде силна. Забравихме колко сме алчни, но най-вече забравихме колко сме слаби. И сега това ни съсипва.
Искаше да каже всичко това, но на този етап от живота си вече беше свикнала хората да не разбират или да не искат да разберат. Затова замълча. Искаше ѝ се да си бе мълчала през цялото време.
Изпушиха по още една цигара. Зара имаше по-малко против компанията му, отколкото бе очаквала. Този ден ѝ предложи повече нови изживявания, отколкото можеше да абсорбира. Ето защо пръстите ѝ веднага посегнаха към слушалките, щом заешките уши отново се завъртяха към нея. Видя, че той се чуди какво още да я попита, за да продължи разговора. Това беше най-лошото на мъжете – накрая винаги се сещаха само за два въпроса: „Какво работиш?“ и „Омъжена ли си?“.
Но вместо това проклетият Ленарт я попита: „Какво слушаш?“.
Да му се не види, помисли си Зара. Би могъл поне да настръхнеш малко и да не се интересуваш от мен. Отвори уста, искаше да сподели безброй неща, но каза само:
– Обирджийката скоро ще се предаде. Полицията ще нахлуе всеки момент. Най-добре да отидеш да си обуеш панталоните.
Заекът кимна разочаровано. Остави я със слушалките и музиката, усилена докрай, да брои прозорци, отново и отново. Това може би не е от любовните истории, за които се пише поезия, може би не. Но там, на балкона, двамата се нокаутираха.
55.
Естел почука внимателно на вратата на гардероба. Юлия отвори.
– Искам само да кажа, че пиците скоро ще пристигат, но си помислих, че ти ядеш за двама и сигурно съвсем си прегладняла, бедната? Искаш ли нещо за хапване през това време? В хладилника има храна. Или поне хората обикновено държат храна в хладилника – предложи Естел.
– Не, благодаря, добре съм – усмихна се Юлия, но ѝ хареса, че Естел я попита.
Повече хора трябва да го правят – да питат дали човек е гладен, а не как се чувства.
– Аха, аха, ами добре тогава, няма да те притеснявам – каза Естел и понечи да затвори вратата на гардероба.
– Искаш ли да влезеш? – попита Юлия, както, честно казано, пита човек, когато поне донякъде се надява, че отговорът ще бъде не.