Живееха в покрайнините на Стокхолм всъщност, но Естел не сподели това, защото не смяташе, че е нужно разговорът да става още по-заплетен.
– Значи просто... си дошла да разгледаш? – попита Анна-Лена.
– Хайде стига, Анна-Лена, тя не се конкурира с теб и Рогер за апартамента! Прояви малко тактичност! – сряза я Юлия.
Анна-Лена сведе поглед към бутилката и смотолеви:
– Просто питам.
Естел ги потупа с благодарност по ръцете, една по една, и прошепна:
– Не се карайте заради мен, моля ви. Твърде стара съм, не си струва.
Юлия кимна мрачно и сложи ръка на корема си. АннаЛена направи горе-долу същото, но с бутилката вино.
– На колко години са внуците ти? – попита тя.
– Тийнейджъри са – каза Естел.
– Съжалявам – каза Анна-Лена съпричастно.
Естел се усмихна. Който е живял с тийнейджъри, знае, че те съществуват само заради себе си, а родителите им са прекалено ангажирани с всички житейски фази. Както тези на тийнейджърите, така и своите собствени. За Естел нямаше място там, щеше да им пречи. Те искаха да вдига телефона, когато ѝ се обаждат за рождения ѝ ден, но през останалото време приемаха, че е застинала във времето. Тя беше приятно украшение за прозорец, което човек изваждаше само по Коледа и Мидсомар. Гласът ѝ търсеше правилните думи, не беше свикнала да ѝ се удава възможност да разкаже нещо лично.
– Не... не съм тук, за да купя апартамента. Просто нямам какво да правя. Понякога ходя на огледи просто от любопитство, за да слушам хората, да чуя за какво си мечтаят. А хората мечтаят най-много, когато си търсят жилище. Виждате ли, Кнут умря бавно. Дълги години лежа в старчески дом. Не беше умрял, но въпреки това... не беше жив. Не и наистина. Така че аз също се намирах в междинен период. Всеки ден ходех до старческия дом и седях с него. Четях книги. В началото на глас, после наум. Така става. Но все е някакво занимание. Човек има нужда от нещо такова.
Анна-Лена си каза, че да, така беше, човек има нужда от проект.
– Животът минава толкова бързо. Или поне кариерата – помисли тя на глас и изглежда, дълбоко се смути, когато забеляза, че Юлия я е чула.
– Ти какво работеше? – попита младата жена.
Анна-Лена напълни дробовете си едновременно колебливо и гордо.
– Бяха аналитик в един концерн. Всъщност бях главен аналитик, но се опитвах да не бъда.
– Главен? – повтори Юлия и веднага се засрами от начина, по който прозвуча.
Анна-Лена видя изненадата в погледа ѝ, но вече беше свикнала и не се засегна. По принцип би сменила темата, но сега може би виното взе връх и вместо това тя се замисли на глас:
– Точно така, но не исках. Не желаех да ставам началник. Но изпълнителният директор каза, че точно заради това иска да ми даде позицията. Каза, че човек не трябва да ръководи, като казва на всички какво да правят, а като ги оставя да правят това, което могат. Затова се опитах да бъда по-скоро учител, отколкото началник. Знам, че на хората не им се вярва, но всъщност съм добър учител. Когато се пенсионирах, двама от служителите казаха, че чак по време на благодарствената реч са разбрали, че съм им шеф. Някои биха приели това за унизително, но за мен беше... хубаво. Хубаво е да можеш да направиш така, че служителите ти да повярват, че могат да се справят сами с работата си. Това значи, че си се справил добре.
Юлия се усмихна.
– Пълна си с изненади, Анна-Лена.
Анна-Лена изглеждаше, сякаш това е най-прекрасният комплимент, който е получавала през целия си живот. После обаче мъката и срамът отново завладяха погледа ѝ, тя затвори очи бързо и ги отвори бавно.
– Всички си мислят, че съм... когато ни видят, хората решават, че стоя в сянката на Рогер. Но не е така. Рогер трябваше да получи възможността да стане началник. Но работата ми... всичко вървеше от добре по-добре, така че той отказа повишението, за да може да взима децата от детска градина и така нататък. Аз пътувах и градях кариера, като все си мислех, че догодина ще е негов ред. Но неговият ред така и не дойде.
Тя замълча. Както никога, Юлия не знаеше какво да каже. Естел пък като че ли не знаеше къде да дене ръцете си, затова накрая отвори сандъка и отново ги пъхна вътре. Когато ги извади, държеше кибрит и пакет цигари.
– Я виж – възкликна тя весело.
– Кой всъщност живее тук? – попита Юлия.
– Някой иска ли? – предложи Естел.
– Аз не пуша! – веднага съобщи Анна-Лена.
– Аз също. Тоест отказах ги. Освен понякога. Ти пушиш ли? – попита Естел, обръщайки се към Юлия, но веднага добави: – Или, така де, не бива да пушиш, когато си бременна. По мое време си пушехме. Е, малко ги намалявахме, разбира се. Но ти изобщо не пушиш?