– Изобщо – каза Юлия търпеливо.
– Ех, вие, младите. Толкова се тревожите как ще повлияете на децата си. Чух един педиатър по телевизията да казва, че преди родителите идвали и го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не му е наред?“. Сега, едно поколение по-късно, го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не ни е наред?“. Поемате вината за всичко.
Юлия облегна глава на стената.
– Сигурно правим същите грешки като вас. Просто различни версии.
Естел завъртя пакета цигари в дланите си.
– Преди пушех на балкона, защото на Кнут не му харесваше миризмата, когато се пуши вътре, а на мен пък ми харесваше гледката. Виждаше се чак до моста. Точно като от балкона на този апартамент. Много обичах да гледам натам. Но после... ами... може би си спомняте, че преди десет години един човек скочи от моста? Всички вестници писаха за това. И аз... проверих по кое време е станало и осъзнах, че точно тогава бях на балкона. Кнут ме извика, за да видя нещо по телевизията, аз влязох вътре, а цигарата остана да догаря в пепелника. През това време мъжът се е качил на парапета и е скочил. Оттогава спрях да пуша на балкона.
– Но Естел, ти не си виновна, че някой е скочил от мост – опита се да я утеши Юлия.
– Мостът също няма вина – вметна Анна-Лена.
– А?
– Мостът не е виновен, че някой е скочил от него. Спомням си случая много добре, защото Рогер го преживя много тежко.
– Познавал е мъжа, който скочи? – попита Естел.
– Не, не, не. Но знаеше много за моста. Разбирате ли, Рогер беше инженер, строеше мостове. Не точно този мост, но ако човек се интересува от мостове толкова, колкото Рогер, накрая започва да се интересува от всички мостове. По телевизията говореха така, сякаш мостът е виновен. Това много натъжи Рогер. Каза, че мостовете трябвало да сближават хората.
Юлия призна пред себе си, че това беше неописуемо чудато и в същото време малко романтично. Може би по тази причина или просто защото беше изтощена и гладна, изведнъж ѝ хрумна да разкаже:
– Преди няколко години с годеницата ми бяхме в Австралия. Тя искаше да скочи с бънджи от един мост.
– Годеницата ти? Тоест Ру? – кимна Естел.
– Не, предишната ми годеница.
Дълга история. Като всички истории, ако човек ги разкаже отначало. Тази история например би била значително по-кратка, ако се разказваше само за три жени в гардероб. Само че се разказва и за двама полицаи, а единият от тях се качва по стълбите.
58.
Това, което се случи долу на улицата, беше, че Джак, преди да влезе в отсрещната сграда, каза на баща си да го изчака. В никакъв случай да не ходи никъде. Особено пък в къщата, където се развиваше заложническата драма. Просто чакай тук, каза синът.
Естествено, бащата не го послуша.
Взе пиците, качи се до апартамента, а когато се върна, съобщи, че е разговарял с обирджията.
59.
Вътре в гардероба Юлия, разбира се, вече съжаляваше, че изобщо е споменала бившата си годеница, затова каза:
– Бях сгодена, когато срещнах Ру. Но това е дълга история. Забравете.
– Имаме време за дълги истории – увери я Естел, тъй като беше намерила още една бутилка вино в сандъка.
– И годеницата ти е искала да скочи от мост? – повтори Анна-Лена угрижено.
– Да. С бънджи. Връзват ти краката с еластично въже.
– Звучи откачено.
Пръстите на Юлия циркулираха около слепоочията ѝ.
– И на мен не ми хареса. Но тя постоянно искаше да прави разни неща. Да изживее всичко. По време на това пътуване осъзнах, че не мога да живея с нея, защото нямам сили непрестанно да изживявам. Липсваше ми скучното ежедневие, а пък тя искаше никога да не ѝ е скучно. Затова се върнах от Австралия една седмица преди нея, като казах, че ще работя. Тогава целунах Ру за пръв път.
Юлия се изкикоти, като го каза. Отчасти от срам, но може би и защото за пръв път от безкрайно много време се замисляше за началото на любовта. Когато свикнем с промяната в живота си, забравяме тези мигове. Когато ще ставаме родители заедно с партньора си, изведнъж ни се струва невъзможно да си представим, че някога сме обичали другиго.
– Как се срещнахте? Ти и Ру? – попита Естел с почервенели от виното устни.
– Първият път? Тя влезе в магазина ми. Аз съм цветар, а тя искаше да си купи лалета. Това беше няколко месеца преди да замина за Австралия. В началото не мислех толкова много за нея. Разбира се, тя беше... красива, всеки може да го види...
Естел кимна разпалено:
– Да, това беше първата ми мисъл! Наистина е пленително красива! И е толкова екзотична!