Това означаваше също, че трябва да се научи да живее с птици.
– Цветарска афера, това ми харесва – каза Естел меко, помълча няколко минути, след което изведнъж изстреля: – Веднъж и аз имах афера! Кнут така и не разбра.
– Майко мила – ахна Анна-Лена, усещайки, че разговорът не тръгва на добре.
– Ами, виждате ли, то всъщност се случи не толкова отдавна. Вече бях стара. Но човек може да се изкуши и на стари години, да знаете – ухили се Естел.
– Кой беше? – попита Юлия.
– Един съсед от входа. Четеше много книги, също като мен. Кнут никога не четеше. Казваше, че писателите са като музиканти, които никога не си идват на думата. Но този мъж, нашият съсед, винаги носеше книга под ръка, когато се засичахме в асансьора. Аз също. Един ден ми подаде книгата, която държеше, и каза: „Приключих с нея, мисля, че трябва да я прочетеш“. И така започнахме да си разменяме книги. Той четеше фантастични неща. Беше сякаш... опасявам се, че не знам как да го опиша, но беше като да пътуваш с някого. Където и да е. В Космоса. Продължи дълго. Започнах да прегъвам ъгълчетата на страниците, където пишеше нещо, което ми е харесало особено много, а той започна да пише кратки коментари в полетата. Просто отделни думи.
„Красиво.“ „Вярно.“ Това е силата на литературата, разбирате ли, книгите могат да бъдат като малки любовни писма между хората, които могат да обяснят собствените си чувства единствено като посочат нечии други. Едно лято разлистих книга, която ми беше дал, и от нея се посипа пясък. Така разбрах, че толкова му е харесала, че не е могъл да се откъсне. От време на време получавах книги, по чиито страници имаше издути петна. Така разбирах, че е плакал. Един ден му го казах в асансьора, а той отвърна, че аз единствена знам това за него.
– И тогава ли... – кимна Юлия с греховна усмивка.
– Не, не, не, ох... – изчурулика Естел, като, изглежда, се опитваше да каже, че е възможно може би евентуално да е искала да се случи онова, но нищо повече. – Ние никога, така и не стана, никога не бих.
– Защо не? – попита Юлия.
Естел се усмихна, едновременно с гордост и копнеж. За това се изисква определена възраст, определен живот.
– Защото танцуваш с този, с когото си отишла на празненството. А аз отидох с Кнут.
– Тогава... какво стана? – попита Анна-Лена.
Естел не бързаше да отговори. Бяха ѝ останали малко наистина големи тайни, а след тази може би николко.
– Един ден в асансьора той ми даде книга, а вътре имаше ключ за апартамента му. Каза, че нямал близки, които живеят наблизо, и че искал някой от входа да има резервен ключ „в случай че стане нещо“. Аз не казах и не направих нищо, но останах с чувството, че той... може би искаше. Да се случи нещо.
Тя се усмихна. Юлия също.
– И през цялото това време никога не сте...
– Не, не, не. Разменяхме си книги. Докато той не умря няколко години по-късно. Нещо със сърцето. Братята и сестрите му обявиха апартамента за продан, но не изнесоха мебелите преди огледа. Затова отидох там и се престорих на купувач. Обикалях из дома му, докосвах кухненския плот, закачалките. Накрая се озовах пред библиотеката. Чудна работа, понякога можеш да опознаеш някого само по книгите, които чете. Харесвахме едни и същи гласове по един и същи начин. Затова постоях така няколко минути, мислейки си какво бихме означавали един за друг, ако нещата се бяха развили различно, в друг живот.
– А после? – прошепна Юлия.
Естел се усмихна. Опърничаво. Щастливо.
– После се прибрах. Но запазих ключа. И така не казах на Кнут. Това беше моята афера.
В гардероба настана тишина. Накрая Анна-Лена се престраши да каже:
– Аз никога не съм имала афера. Но веднъж си смених фризьора и после няколко години не смеех да мина покрай салона на предишния ми фризьор.
Не беше кой знае каква история, така си е, но и тя искаше да се включи. Никога не бе имала време за афера, как изобщо успяваха другите? Какъв стрес само, мислеше си Анна-Лена, още цял един мъж. Тя самата работеше и после тичаше към вкъщи, работеше и тичаше към вкъщи и се чувстваше еднакво гузно, че не полага достатъчно усилия и на едното, и на другото място. Тогава е лесно да съчувстваш на онези, чиито усилия също не са достатъчни. Ето защо Анна-Лена от всички хора на огледа, които вече си го бяха помислили, бе първата, която го изрече на глас: