– Казах, че Кнут паркира колата, защото понякога се чувствам самотна. И се чувствам по-добре, ако се преструвам, че той скоро ще се появи. Особено по Нова година, той така обичаше Нова година. Стояхме до прозореца в кухнята и гледахме зарята. Да... едно време излизахме на балкона, разбира се... но аз вече не можех да стъпя там заради едно нещо, което се случи долу на моста преди десет години. Дълга история. Но с Кнут стояхме в кухнята и гледахме фойерверките през прозореца и... понякога ни липсват всякакви чудати неща. На мен това ми липсва най-много от всичко. Кнут обичаше фойерверки, може би затова по Нова година се чувствам особено самотна. Аз съм просто една изкуфяла старица.
Останалите мълчаха и слушаха, докато тя разказваше. Това можеше да бъде много хубав момент, ако Зара не се бе прокашляла от другия край на стаята.
– Всички мислят, че Коледа е времето, когато се самоубиват най-много хора. Но това е мит. Много повече хора се самоубиват по Нова година.
Това малко развали настроението, така си е.
Ленарт погледна Рогер, Рогер погледна обирджийката, обирджийката погледна и двамата. После кимна решително. Когато вратата на апартамента най-накрая се отвори, отвън стоеше Джим, полицаят. Малко по-късно той излезе навън и съобщи на сина си, че е говорил с обирджията.
64.
Джак излиза с тежка стъпка от стаята за разпит, изтощен от гняв. Брокерката седи вътре, изплашена до смърт и загледана след младия полицай, който трамбова напредназад в коридора. После се обръща с надежда към стария полицай, който също е останал в стаята и гледа нещастно. Джим като че не знае какво да прави с ръцете си или с която и да е друга част от тялото си, затова просто ѝ подава чашата вода.
Чашата се тресе в ръцете ѝ, въпреки че брокерката я държи с всички десет пръста.
– Трябва да ми повярваш, заклевам се, че не съм обирджия... – уверява го тя.
Джим хвърля поглед към коридора, където синът му снове и удря стените с юмруци. После кимва към брокерката, поколебава се, отново кимва, въздържа се, но накрая слага бързичко ръка на рамото ѝ и признава:
– Знам.
Тя изглежда изненадана. Той изглежда засрамен. Старият полицай, който никога не се е чувствал по-стар, вдига ръка от рамото ѝ и завърта брачната си халка. Стар навик, малка утеха. Винаги си е мислил, че най-трудното покрай смъртта е граматиката. Все още често се обърква, а Джак почти никога не го поправя, на синовете сърце не им дава да го правят. Понякога, веднъж-два пъти в годината,
Джак споменава халката и казва: „Татко, не е ли време да я свалиш?“. Баща му всеки път кимва така, сякаш просто е забравил, подръпва я, все едно халката е много по-стегната, отколкото е всъщност, и казва: „Ще, ще“. Но никога не го прави.
Най-трудното покрай смъртта е граматиката. Времената. Тя няма да им бъде ядосана, че са купили нов диван, без да я питат. Няма да бъде. Няма да се прибере у дома. Тя беше.
Наистина им беше ядосана, когато Джим и Джак купиха нов диван, без да я питат, леле, колко беше ядосана. Пътуваше из цял свят, навсякъде, където настъпеше хаос, но когато се прибереше, всичко трябваше да си е както обикновено, иначе се сърдеше. Това, разбира се, бе просто един от многото ѝ шантави навици и особености: ядеше печен лук вместо корнфлейкс за закуска, заливаше пуканките си със сос беарнез, а ако някой случайно се прозееше около нея, тя скачаше и бързо пъхаше пръст в устата му само за да види дали ще може да го извади навреме. Понякога пълнеше обувките на Джим с корнфлейкс, друг път слагаше варени яйца и аншоа в джобовете на Джак. Израженията им, когато откриеха какво е направила, като че ли я забавляваха все повече с всеки следващ път. Тези неща им липсват. Липсва им, когато правеше така или онака. Тя беше, тя е. Тя беше жената на Джим. Майката на Джак е мъртва.
Граматиката. Тя е най-трудното според Джим. Затова така му се иска синът му да се справи с този случай, да разреши всичко, да спаси всички. Но просто няма как.
Отива в коридора. Поглежда Джак. Двамата са сами, никой няма да чуе разговора им. Синът се извръща отчаяно.
– ТРЯБВА да е била брокерката, татко, ТРЯБВА да е била... – започва той, но думите зазвучават все по-слабо, с колкото по-голяма част от изречението успява да се пребори.
Джим поклаща глава мъчително бавно.
– Не. Не е тя. Обирджията е обирджийка и не е била в апартамента, когато влязохме, за това си прав, момче. Но не е излязла заедно със заложниците.
Погледът на Джак шари диво из коридора. Той стисва юмруци, търси какво да удари.