— Никой освен приятелите ми няма да види.
Едва сега Хорн забеляза, че е заобиколен от клекнали в сянката мълчаливи фигури.
— Добре — уморено се съгласи той и стана.
Облеченият в бяло и златно мъж отстъпи една крачка. Изглежда приемането на предизвикателството го бе учудило, но бързо се овладя.
— Великолепно. Най-близката зала се намира на няколко крачки оттук. Както виждам, вие нямате меч. Там ще можете да получите необходимото ви оръжие.
Хорн не обърна внимание на забележката и се устреми към стойката с изстудени напитки и бонбони. Потопи ръце в ледената течност и охлади главата си. Сетне взе шепа лепкава, но ледена фруктова салата и си я сложи на челото като компрес. Тя потече по лицето му, обаче главата му се проясни.
В него закипя гняв. Може би защото подсъзнателно познаваше предизвикалия го на дуел, макар че не си спомняше името му.
— Е, добре, съгласен съм. — Хорн изтри с кърпичка ледената фруктова салата от лицето си. — Къде се намира вашата Зала за дуели?
Предизвикалият го леко махна с ръка и тръгна напред. Хорн вървеше редом с него. Призрачните фигури се държаха на почтително разстояние, но все още бяха наблизо и внимателно ги наблюдаваха.
— Май бързо намират общ език с убийците — огорчено отбеляза Хорн след малко. — Често ли ви се налага да ги наемате?
Очите на непознатия проблеснаха.
— На всеки карнавал.
— Вероятно винаги търсите противник, с когото никога не сте се били? — попита Хорн.
Стараеше се думите му да звучат колкото се може по-язвително. Съдейки по тона на отговора, човекът в бяло и златно би трябвало да е почервенял от срам.
— Само веднъж! А вие май никога не сте се дуелирал?
Хорн го изгледа с крайчеца на очите си и поклати глава.
— В родния ми град миналата година спечелих първата награда в боя със саби.
Предизвикалият го не отговори нищо.
Последните метри преминаха мълчешком.
Залата за дуели беше празна. Само собственикът на заведението сънно се беше облегнал на масата си. Веднага обаче скочи, когато мъжете влязоха.
— Имате ли мечове? — попита непознатият.
Той извади своя меч от ножницата и го стисна за дръжката. Хорн се наведе и заразглежда във витрината оръжието, което се даваше под наем.
— Имате ли „Двойният шампион“?
Собственикът кимна и му протегна меча. Хорн прекара ръка по острието, сетне го мина на шмиргела до масата на собственика, за да премахне няколко грама метал от дебелата част — искаше мечът да е по-уравновесен.
След това кимна доволно, а собственикът с подканващ жест им посочи от креслото си посипаната с талаш арена.
— Можете да се биете, където искате, господа. Не мисля, че до разсъмване ще се появят други клиенти.
Хорн усети, че клепачите му нервно потрепват, но същевременно почувства как отдавна забравената увереност и ловкост на крайниците му се връща. Преди беше държал меч само на игра и в спортни състезания, а сега въпросът беше на живот и смърт. Искаше му се всичко да свърши по-бързо. Въпреки че предизвикалият го мъж още с нищо не се беше проявил — нито с движение, нито с поза, Хорн разбра, че противникът му е ловък.
Излязоха на арената един срещу друг, кръстосаха остриета, парираха ударите и се оттеглиха в защита.
Сетне непознатият се впусна във вихрена атака и извоюва няколко сантиметра. В мига, когато горната част на тялото му се изви далеч напред, Хорн моментално прехвърли меча от лявата в дясната си ръка и замахна. После се обърна и бавно напусна арената.
Червената кръв едва беше успяла да пропие в бяло-златното облекло на непознатия, когато Хорн се обърна.
Собственикът на залата с разширени зеници стана от масата си — искаше да знае кой ще плати наема.
— Той ме предизвика. — Хорн вдигна рамене. — Поискайте си го от него, ако още е…
Внезапно го озари една мисъл и той се обърна рязко. Кой все пак беше чужденецът? Хорн клекна и смъкна маската от лицето на убития.
Нищо чудно, че гласът на непознатия засегна някаква струна в душата му, макар и да разбираше, че поради официалните изрази и грижливо подбраните фрази му се беше сторил чужд.
Това беше офицерът от полицията Кулин.
Хорн неспокойно се въртеше в удобната си постеля. Беше изтощен физически, но не успяваше да потъне в обятията на съня. Макар вече да си мислеше, че най-сетне му се е приспало, отново и отново пред очите му изникваше страшната картина и така се развълнуваше, че сънят му отлиташе.
После изникваха и други картини. Повечето бяха лица, които го заобикаляха: лицето на умиращия андроид, намерен от него в коридора, лицето на рижия човек, прободен с нож, и лицето на Кулин.