Чарли
1919 — 1926
19.
Докато седях сам на пейката на Челси Терас и гледах магазина със сенник, на който пишеше „Тръмпър“, в съзнанието ми изникнаха хиляди въпроси. После видях Дебелата фукла — по-точно, стори ми се, че е тя, защото по време на отсъствието ми бе станала жена. Къде се бяха дянали плоската гръд, тънките като клечки крака, да не говорим пък за сипаничавото лице? Сигурно щях да се усъмня, че е тя, ако не бяха блесналите й кафяви очи.
Влезе право в магазина и заговори с мъжа, който се държеше като управител. Видях как той клати глава, после Фуклата се обърна към двете момичетата зад щанда, които сториха същото. Сви рамене, отиде при касата и се зае да брои дневния оборот.
Цял час преди да се появи Беки, бях наблюдавал управителя и да ви призная, той се справяше доста добре, макар вече да бях забелязал доста дребни нещица, които можеха да се направят, та продажбите да се увеличат: щандът например можеше да се премести в дъното на магазина, а отпред на тротоара можеха да се сложат няколко щайги с плодове и зеленчуци, които да примамват купувачите. „Човек трябва да си рекламира стоката, вместо да стои със скръстени ръце и да чака хората да я видят“, все повтаряше навремето дядо. Въпреки това продължих да седя търпеливо на пейката, докато продавачите не се заеха да опразват рафтовете и да се готвят да затварят.
След няколко минути Беки излезе на улицата и започна да се озърта, все едно чакаше някого. Младежът, който сега държеше катинар и ключ, също излезе от магазина и кимна по посока към пейката, на която седях. Беки за пръв път погледна към мен.
Още щом ме видя, аз скочих и притичах през улицата. Известно време и двамата мълчахме. Идеше ми да я прегърна, накрая обаче само се здрависахме, и то доста хладно, и аз попитах:
— Та какво става тук?
— Така и не намерих друг, който да ми доставя безплатни понички — отвърна Беки, сетне ми обясни как е продала фурната и сме станали собственици на магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и седем.
След като продавачките и управителят си тръгнаха, Беки ми показа и жилището. Направо не можех да повярвам на очите си: баня с тоалетна, кухня с прибори и съдове, хол с фотьойли и маса и спалня, да не говорим пък за леглото, което очевидно нямаше да се разпадне, ако седнеш на него.
Отново ми се прииска да прегърна Беки, но вместо това само я поканих на вечеря, тъй като исках да й задам още стотици въпроси.
— Извинявай, но нека не е днес — отвърна тя, а аз отворих пакета и се заех да разопаковам багажа. — Довечера съм на концерт с един господин, мой приятел.
Каза още две-три думи за картината на Томи, после се усмихна и си тръгна. Най-неочаквано отново останах сам.
Свалих си сакото, запретнах ръкави, слязох долу в магазина и няколко часа размествах нещата, докато те се озоваха на местата, където ги исках. След като изнесох и последната щайга, бях толкова капнал от умора, че както бях с дрехите, се свлякох на леглото и подремнах. Дори не дръпнах пердетата, за да съм сигурен, че няма да се успя и ще стана в четири сутринта.
На другата сутрин се приготвих набързо, развълнуван от мисълта, че ще се върна на тържище „Ковънт Гардън“, където не бях стъпвал от близо две години. Пристигнах няколко минути преди управителя, Боб Мейкинс, който, както бързо се уверих, се оправяше чудесно. Примирих се, че ще ми трябват няколко дни, докато разбера кои търговци на едро се снабдяват от най-добрите селяни, кои имат връзки по доковете и пристанищата, кои предлагат най-разумни цени и най-важното, кои няма да ти обърнат гръб в дни, когато стоките наистина не достигат. Тези проблеми очевидно не притесняваха Боб, докато той кръжеше бавно из тържището и избираше стоката.
Магазинът ми хареса още от мига, когато отворихме онази сутрин, моята първа сутрин. Трябваше ми известно време, докато свикна, че Боб и момичетата ме наричат „драги ми господине“, но те не свикнаха по-бързо от мен с това, че съм преместил щанда в дъното и трябва да изнасят щайгите на тротоара още преди клиентите да са се събудили. Но дори Беки се съгласи, че добре сме се сетили да слагаме стоката направо под носа на потенциалните купувачи, макар и да се опасяваше, че местните власти ще възроптаят.