— Само не ми казвай, че в Челси не разбират от търговия — подметнах аз.
След месец вече познавах по име всеки редовен клиент, а след два бях наясно кой какво обича и какво мрази, кой какъв е по характер и всичко за особняците. В края на всеки ден, след като управителят и продавачките си тръгнеха, често прекосявах улицата, сядах на пейката и просто наблюдавах живота по улицата. Не след дълго си дадох сметка, че ябълката си е ябълка, независимо кой иска да отхапе от нея, и че Челси Терас не се отличава особено от Уайтчапъл, що се отнася до това да разбираш потребностите на клиентите: вероятно точно тогава ми хрумна, че бих могъл да купя и втори магазин. А защо да не купя? „Тръмпър“ бе единственият магазин на Челси Терас, пред който редовно ще виеше опашка.
Междувременно Беки продължаваше да учи в университета и все се опитваше да ме запознае със своя приятел. Да ви призная, стараех се всячески да предотвратя срещата с Трентам, понеже не исках да си имам вземане-даване с мъжа, за когото бях убеден, че е убил Томи.
Накрая вече не знаех какво извинение да си измисля и склоних да вечеряме заедно. Когато Беки влезе в ресторанта заедно с Дафни и Трентам, съжалих, че изобщо съм приел да прекарам вечерта с тях. Чувствата очевидно бяха взаимни, защото върху лицето на Трентам се четеше същата омраза, каквато и аз изпитвах към него, макар че приятелката на Беки — Дафни, се опитваше да се държи много дружелюбно. Беше хубаво момиче и, естествено, мнозина мъже копнееха да чуят сърдечния й смях. Аз обаче никога не съм си падал по синеоките къдрокоси блондинки. Само от благоприличие се преструвах, че срещам за пръв път през живота си Трентам. Това бе една от най-нещастните вечери в моя живот: идеше ми да разкажа на Беки всичко, което знам за този негодник, но, докато ги гледах, се убедих, че каквото и да й разкрия, това няма да й повлияе. Стана ми особено неприятно, когато ни в клин, ни в ръкав Беки ми се накара. Само наведох глава и си гребнах от граха.
Съквартирантката на Беки — Дафни Харкорт-Браун, продължи да прави всичко по силите си, за да поразведри обстановката, но дори Чарли Чаплин не би изтръгнал и усмивчица от нас тримата.
Малко след единайсет поисках сметката и подир няколко минути всички излязохме от ресторанта. Оставих Беки и Трентам да избързат напред с надеждата, че така ще се измъкна по-лесно, ала за моя изненада тая хитруша Дафни също тръгна с мен, уж искала да види какви промени съм направил в магазина.
Още щом отключих, тя ми зададе въпрос, от който се убедих, че не й убягва почти нищо.
— Влюбен си в Беки, нали? — рече Дафни някак делово.
— Да — потвърдих простодушно и разкрих чувствата си, нещо, което за нищо на света не бих направил пред близък човек.
Вторият й въпрос ме изненада още повече.
— А откога познаваш Гай Трентам?
Докато се качвахме по стълбите към тясното ми жилище, й обясних, че сме воювали заедно на Западния фронт, но тъй като сме с различни чинове, пътищата ни рядко са се кръстосвали.
— Защо тогава ти е толкова неприятен? — попита Дафни, след като седна срещу мен.
Отново се поколебах, ала и този път най-неочаквано ме плисна необуздан гняв и аз разказах какво ни се е случило на нас с Томи, когато сме се опитвали да се доберем до нашите окопи, и как съм убеден, че Гай Трентам е застрелял най-добрия ми приятел.
Известно време и двамата мълчахме, сетне аз добавих:
— За нищо на света не казвай на Беки какво съм споделил с теб, защото нямам доказателства.
Младата жена кимна и се впусна да ми разправя за единствения мъж в живота й, сякаш за да отговори на доверието с доверието и да скрепи с разменените тайни нашето приятелство. От сто километра си личеше, че е влюбена до уши в този мъж, и аз наистина се трогнах. Когато към полунощ стана да си ходи, Дафни се зарече да прави, да струва, но да ускори отстраняването на Гай Трентам. Помня много добре, че се изрази точно така: „отстраняването“, понеже се наложи да я питам какво точно иска да каже. Тя ми обясни и така аз получих първия си урок заедно с предупреждението, че Беки е много по-напред от мен, понеже не е пропиляла на вятъра последните десет години от живота си.
Вторият ми урок се състоеше в това да разбера защо по време на вечерята в ресторанта Беки ми се е скарала. Идеше ми да възроптая, задето е толкова самонадеяна, но после си дадох сметка, че е права.
Следващите няколко месеца се виждахме доста често с Дафни, макар че Беки така и не разбра какви точно са отношенията ни. Дафни ме научи на много неща за новите ми клиенти. Дори ме водеше по магазини за мъжко облекло, по галерии и театри в Уест Енд, там гледах пиеси, които ми харесаха, макар в тях да не участваха танцьорки. Спрях я в устрема й само когато се опита да ме убеди в неделя следобед да не съм ходел на мачовете на „Уест Хам“ и да съм гледал срещите на отбор по ръгби с името „Куинс“. Ала именно благодарение на Дафни, която ме заведе в Националната галерия с нейните пет хиляди платна, у мен се зароди любов, оказала се по-скъпа и от любовта към жена. След броени месеци вече не Дафни, а аз я мъкнех по последните изложби: Реноар, Мане и дори един млад испанец, Пикасо, който бе започнал да привлича вниманието на каймака на лондонското общество. Таях надежда, че Беки ще оцени промяната в мен, тя обаче се беше прехласнала по капитан Трентам и беше сляпа за всичко останало.