Пак по настояване на Дафни започнах да чета два всекидневника. Тя ми избра „Дейли Експрес“ и „Нюз Кроникъл“, случваше се, ако ме покани на Лаундс Скуеър, да прегледам и някой брой от списания „Пънч“ и „Странд“. Започнах да научавам кой кой е и какво е направил, и на кого. Дори когато посетих за пръв път „Сотби“, видях с очите си как едно ранно платно на Констабъл се продаде за рекордната цена от деветстотин гвинеи, повече, отколкото струваше магазин „Тръмпър“ заедно с цялото оборудване. Признавам, нито този великолепен селски пейзаж, нито което и да е друго платно, на което съм се натъквал по галериите и по търговете с произведения на изкуството, можеха да се мерят с моята гордост — картината на Томи, на която бяха изобразени Богородица и Младенецът и която още висеше над леглото ми.
Когато през януари 1920 година Беки представи отчета за първата година, си дадох сметка, че желанието да притежавам втори магазин вече не е само празна мечта. Сетне най-неочаквано за продан бяха обявени два магазина, и то само за месец. Незабавно заръчах на Беки да прави, да струва, но да намери пари, с които да ги купим.
Малко по-късно Дафни ми довери под сурдинка, че Беки срещала значителни трудности в набавянето на необходимата сума, и макар да не казах нищо, очаквах всеки момент тя да ми заяви, че пари няма, особено като се има предвид, че бе напълно погълната от Трентам и от предстоящото му заминаване за Индия. В деня, когато той се качи на кораба, Беки ми заяви, че са се сгодили: идеше ми да му прережа гърлото — първо неговото, а после и своето — Дафни обаче ме увери, че в Лондон имало доста млади дами, които по едно или друго време са живели с илюзията, че ще се омъжат за Гай Трентам. Ала Беки бе толкова сигурна в намеренията му, че аз не знаех на коя от двете да вярвам.
Следващата седмица в магазина влезе някогашният ми командващ — жена му му бе дала списък с покупките. Никога няма да забравя как извади от джоба на сакото си портфейл и затърси дребни. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало, че и един подполковник може да живее в реалния свят. Въпреки това той си тръгна с обещанието да ми запази два билета от по десет шилинга за бала на полка и си удържа на думата.
Еуфорията — друга думичка, която усвоих от Дафни Харкорт-Браун — от срещата с подполковника трая, има-няма, едно денонощие. После Дафни ми каза, че Беки чакала дете. Първата ми реакция бе да съжаля, че не съм му теглил куршума на Трентам още на Западния фронт, вместо да му спасявам живота. Предполагах, че тоя проклетник ще се върне незабавно от Индия, за да се ожени за Беки преди раждането на детето. Беше ми страшно неприятно, че отново ще нахълта в живота ни, но това бе единственото, което истинският мъж можеше да направи, в противен случай Беки щеше да бъде дамгосана до гроб.
Някъде по това време Дафни обясни, че ако изобщо се надяваме да си издействаме заем от някоя банка, трябва да си намерим човек, който да ни представлява. Сега полът на Беки се бил опълчил — друга от думичките, които Дафни употребяваше — срещу самата нея, макар че тя бе достатъчно добра да не споменава как моят неграмотен говор пък се е опълчил срещу мен.
Докато се прибирахме от бала на полка, Беки спомена мимоходом на Дафни как била решила, че именно подполковникът е човекът, който ще ни представлява, ако тръгнем да просим по банките пари. Не посрещнах предложението й особено възторжено, след разговора си с жената на подполковника обаче тя настоя да отидем у тях и да изложим пред него случая.
Послушах я и за мое изумление след десет дни получихме писмо, с което подполковникът прие предложението ни.
Няколко дни по-късно Беки си призна, че чака дете. От този миг нататък се интересувах живо дали Беки има някакви вести за намеренията на Трентам. С ужас установих, че тя дори не му е съобщила за детето, макар че вече бе в четвъртия месец. Накарах я да се закълне, че още същата вечер ще му пише, макар че Беки отказа най-категорично да го заплаши със съд, задето не е спазил даденото обещание. На другия ден Дафни ме увери, че е видяла от кухненския прозорец как Беки пуска писмото в пощенската кутия.