— Случайно да търсите господин Харис? — попита ме.
Кимнах, той побърза да ме заведе в кафенето, на маса чак в дъното. Едва след като седна срещу мен, се вгледах по-внимателно в него. Беше висок към метър и седемдесет и пет, бе набит, с тъмнокестенява коса и още по-тъмни мустаци. Беше облечен в кафяво карирано туидено сако и бледожълта риза, носеше тясна жълта вратовръзка. Тъкмо започнах да му обяснявам защо може би ще опра до услугите му, когато онзи започна да пука с пръстите първо на лявата, а сетне и на дясната ръка. Идеше ми да стана от масата и да си тръгна и вероятно щях да го направя, ако смятах, че ще намеря лесно по-приличен човек, който да изпълни задачата.
Наложи се и доста дълго да убеждавам Харис, че не възнамерявам да се развеждам. На оная първа среща му обясних възможно най-малко. Бях изумена, когато ми поиска чудовищното възнаграждение от пет шилинга на час, за да се заеме с разследването. Но реших, че нямам друг избор. Приех той да започне на другия ден и да се срещнем повторно след седмица.
От първия доклад на господин Харис научих, че според онези, които прекарват почти изцяло работното време в някаква кръчма на име „Мускетарят“ в Челси, баща на детето на Ребека Салмън бил Чарли Тръмпър и че ако го попитали ребром дали това отговаря на истината, той дори не опитвал да отрече. Сякаш за да го докаже, броени дни след раждането на детето те с госпожица Салмън се били оженили без излишен шум в гражданското на Челси.
Господин Харис обясни и че не е представлявало трудност да се сдобие с акта за раждане на детето. Той потвърждаваше, че Даниъл Джордж Тръмпър е син на Ребека Салмън и на Чарли Джордж Тръмпър, живеещи на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Направи ми впечатление и че момчето е кръстено на двамата си дядовци. В следващото писмо до Гай приложих и препис от акта за раждане. Съобщих му и някои дребни подробности за сватбата и че подполковник Хамилтън е бил назначен за председател на управителния съвет на „Тръмпър“, бях ги научила от Харис. Да ви призная, смятах, че съм приключила с въпроса.
След половин месец обаче получих писмо от Гай, което очевидно се беше разминало с моето. В него той обясняваше, че сър Данвърс е влязъл във връзка с командващия на полка полковник Форбс, който решил, че Гай е застрашен от съдебен иск за неспазено обещание, затова го изправил пред нещо като другарски съд, състоящ се от неколцина полкови офицери — да обяснява какви отношения е имал с госпожица Салмън.
Без да губя и миг, седнах и написах на полковник Форбс дълго-предълго писмо: Гай явно не бе в положение да представи всички доказателства, до които бях успяла да се добера. Отново приложих препис от акта за раждане, та полковникът да разбере веднъж завинаги, че синът ми не е имал нищо общо с тая Салмън. Без всякакви угризения на съвестта добавих уточнението, че подполковник Хамилтън е назначен за председател на управителния съвет на магазините на Тръмпър, длъжност, за която със сигурност се полага някакво парично възнаграждение. Защо да крия, дългите листове със сведения, които господин Харис ми предоставяше всяка седмица, се оказаха изключително ценни.
За известно време животът се върна в обичайното си русло. Джералд беше погълнат от задълженията си в парламента, аз пък се занимавах с дреболии от рода на това да подбера църковен настоятел на новия свещеник и хората, с които ще играя бридж.
Работата обаче се оказа по-дебела, отколкото си мислех: съвсем случайно разбрах, че вече не сме в списъка на гостите, поканени на венчавката на Дафни Харкорт-Браун с маркиз Уилтшир. Е, да, Пърси нямаше да е никакъв маркиз, ако баща му и брат му не бяха пожертвали живота си на Западния фронт. Но от хора, присъствали на церемонията, разбрах, че подполковник Хамилтън и Тръмпърови са били и в „Сейнт Маргарет“, и на гощавката след това.
През това време господин Харис ме държеше в течение за Тръмпърови и за тяхната разрастваща се търговска империя. Да ви призная, никога не съм се вълнувала от търговски сделки, това бе свят, напълно чужд за мен. И все пак не спрях частния детектив, когато той се впусна да ми дава полезни сведения за противниците на Гай.
След няколко седмици получих от полковник Форбс бележка, с която той ми благодареше за писмото, но ако не броим това, не знаех нищо за несретите на Гай. Ето защо реших, че всичко е наред и че скалъпените небивалици на подполковник Хамилтън са получили презрението, което заслужават.