— Като последната война ли? — попита Хадлоу и ме погледна над полумесечинките на очилата си. — По природа съм си предпазлив, господин Тръмпър…
— А аз не съм предпазлив — прекъснах го. — Затова се пригответе да видите как тези пари ще влязат в употреба.
— Вече съм заделил близо половината сума, в случай че госпожа Тръмпър се пребори за Челси Терас номер едно — напомни ми той. — Остават й още… — Банкерът погледна календара върху стената. — Още трийсет и два дни.
— Предполагам, че чак до края ще ни държат в напрежение.
— Ако пазарът се срине, вероятно е по-разумно да не рискуваме всичко. Не смятате ли, господин Тръмпър?
— Не, не смятам, но именно заради това… — подхванах аз, ала овреме се овладях.
— Така е, така е — рече Хадлоу, от което се смутих още повече. — Именно заради това в миналото съм ви подкрепял безусловно — допълни той великодушно.
Трябва да призная, че от ден на ден всеобщата стачка изглеждаше все по-вероятна. Несигурността и липсата на увереност в бъдещето доведоха до това, че собствениците един по един започнаха да обявяват магазините за продан.
Купих първите два изключително изгодно, при условие че се разплатя веднага, и благодарение на бързината, с която Краудър изготви книжата, а Хадлоу отпусна парите, успях да добавя към имотите си и магазина за обувки, а сетне и аптеката.
Когато най-сетне, на четвърти май 1926 година, всеобщата стачка все пак започна, ние с подполковника излязохме на улицата още по изгрев-слънце. Тръгнахме от север на юг, за да проверим един по един магазините. Всички от задругата на Сид Рексол вече бяха заковали с дъски витрините на своите магазини, което поне за мен бе равнозначно на капитулация пред стачниците. Въпреки това подкрепих подполковника, когато той предложи да „бъдем готови за бързи действия“: след като дам знак на Том Арнолд, той да има грижата за три минути всички тринайсет магазина да бъдат залостени. Предната събота бях наблюдавал как за радост на минувачите Том провежда няколко, както ги нарече той, „сухи тренировки“.
Макар че първата сутрин на стачката времето беше хубаво и по улиците бе пълно с народ, единствената отстъпка, която направих пред обстоятелствата, бе да махна изложената стока от тротоарите пред магазините на номер сто четирийсет и седем и сто трийсет и едно.
В осем часа Том Арнолд ми докладва, че от продавачите на работа не се били явили само петима въпреки невижданите задръствания, заради които градският транспорт се движеше с няколко часа закъснение. Един от отсъстващите всъщност бил болен.
Докато се разхождахме с подполковника напред-назад по Челси Терас, се случваше да ни изкрещят и някоя обида, аз обаче не усещах във въздуха да витае насилие и като теглим чертата, повечето хора бяха учудващо ведри. Няколко хлапета дори започнаха да ритат топка по улицата.
Едва на втората сутрин се появи първият признак на суматоха: някой метна тухла и разби витрината на номер пет, магазина за бижута и часовници. Видях как двама-трима непрокопсаници грабят от витрината кой каквото му падне и хукват презглава по улицата. Множеството настръхна и започна да скандира лозунги, ето защо дадох уговорения знак на Том Арнолд, който стоеше на петдесетина метра и тутакси свирна шест пъти със свирката. След три минути подполковникът се увери, че всичките ни магазини са заключени и залостени. Стоях и гледах как полицаите идват и задържат доста от стачниците. Въпреки суетнята след един час вече наредих на Том да отворят магазините, за да продължим да обслужваме клиентите така, сякаш не се е случило нищо. След три часа от железарския магазин бяха сменили витрината на номер пет — не че някой се бе залетял точно тази сутрин да си купува бижута.
В четвъртък само трима не се явиха на работа, аз обаче преброих на Челси Терас още три магазина със заковани с дъски витрини. Улиците изглеждаха много по-спокойни. Докато закусвах набързо, разбрах от Беки, че тая заран няма да има брой на „Таймс“: печатарите също стачкували, правителството обаче беше отвърнало на удара, като се бе заело само да издава вестник — „Бритиш Газет“, рожба на господин Чърчил — и в него пишеше, че железничарите и транспортните работници се връщали масово на работа. Въпреки това Норман Косгрейв, собственик на магазина за риба на номер единайсет, ми се оплака, че му е дошло до гуша, и попита колко съм готов да му броя за магазина. Сутринта се споразумяхме за цената и същия следобед отидохме в банката да приключим сделката. С едно телефонно обаждане се уверих, че Краудър се е погрижил всички необходими книжа да бъдат написани на машина, а когато отидохме в банката, Хадлоу вече бе попълнил чека и от мен се искаше само да сложа подпис. Веднага щом се върнах на Челси Терас, възложих на Том Арнолд да поеме магазина, докато намери нов управител, който да замени Косгрейв. По онова време не му казах нищо, но след като Том назначи едно момче от Билингсгейт, трябваше да минат няколко седмици, докато ужасната воня в магазина се разсее.