Официално стачката приключи на деветата сутрин и до края на месеца се сдобих с още седем магазина. Имах чувството, че постоянно снова от Челси Терас до банката и обратно, затова пък спазарих магазините толкова изгодно, та усмивката не слизаше от лицето на Хадлоу, макар той да ме предупреждаваше, че средствата ни са на изчерпване.
На следващото заседание на управителния съвет докладвах, че сега „Тръмпър“ притежава на Челси Терас двайсет магазина, повече, отколкото всички членове на задругата, взети заедно. Хадлоу обаче изказа мнението, че за доста време напред трябва да посветим усилията на това да заздравим позициите си, ако искаме новопридобитите магазини да постигнат същото качество и да отговарят на същите изисквания, както първите тринайсет. На онова заседание направих само още едно важно предложение, подкрепено единодушно от колегите ми: да поканим в управителния съвет и Том Арнолд.
И досега се изкушавах да прекарвам по някой и друг час на пейката срещу номер сто четирийсет и седем и да наблюдавам как Челси Терас се преобразява направо пред очите ми. За пръв път можех да направя разлика между магазините, които вече притежавах, и магазините, които ми предстоеше да купя, включително четиринайсетте, собственост на членовете на задругата на Рексол — да не забравяме и престижната сграда на номер едно и „Мускетарят“.
От търга бяха минали седемдесет и два дни и въпреки че продължаваше да пазарува от магазина за плодове и зеленчуци на номер сто четирийсет и седем, господин Фодъргил нито веднъж не спомена дали госпожа Трентам е изпълнила условията в договора. Джоан Мур пошушнала на жена ми, че наскоро бившата й господарка е била посетена от Фодъргил — готвачката не била чула какво си говорят, но било очевидно, че си подвикват.
Сетне, след седмица, при мен в магазина дойде Дафни и аз я попитах дали случайно не знае какво смята да прави госпожа Трентам.
— Стига си се занимавал с тази вещица — бе единственото, което Дафни ми каза по въпроса. — При всички положения — допълни тя — деветдесетте дни изтичат съвсем скоро и мен ако питаш, не е зле да се притесняваш повече за Част втора, отколкото за паричните затруднения на госпожа Трентам.
— Така си е, права си. Но ако напредвам с това темпо, догодина няма да съм приключил — рекох аз, след като й избрах дванайсет съвършени сливи и ги сложих на кантара.
— Много си припрян, Чарли. Защо вечно гониш срокове?
— Защото това ме зарежда със сили.
— Да де, но Беки ще бъде не по-малко възхитена от теб, ако приключиш една година по-късно.
— Няма да е същото — възразих аз. — Просто трябва да работя повечко.
— В денонощието има само двайсет и четири часа — напомни ми Дафни. — Дори за теб.
— Е, поне за това нямам никаква вина.
Тя се засмя.
— А Беки напредва ли с доктората за Луини?
— Написа го. Остава й да провери окончателната чернова от трийсет хиляди думи, пак е по-напред от мен. Но покрай тази стачка, покрай новите магазини, които купих, да не говорим пък за госпожа Трентам, дори не ми остава време да заведа Даниъл на мач на „Уест Хам“.
Сложих покупките в голяма кесия от амбалажна хартия.
— А Беки разбра ли какво си намислил? — попита ме Дафни, докато ми подаваше банкнота от десет шилинга.
— Не, гледам да не отсъствам дълго, освен ако тя не се е забавила в „Сотби“ или не описва някоя голяма сбирка. Още не е забелязала, че ставам в четири и половина — именно тогава работя най-усърдно.
Подадох й плика с покупките и рестото от седем шилинга и десет пенса.
— И ти не си поплюваш — отбеляза жената. — Между другото, още не съм посветила Пърси в малката ни тайна, но изгарям от нетърпение да видя изражението върху лицата им, когато…
— Шшшт, на никого нито дума.
Случва се дълго да се стремиш към нещо и после да го получиш точно когато най-малко очакваш.