— Но само докато не умре баща й — напомни Беки. — Веднъж наследи ли баснословното му богатство, госпожа Трентам преспокойно ще се възправи и срещу господин Селфридж и Чарли няма да е в състояние да я спре.
Той се съгласи, но все пак увери управителния съвет, че смята много преди това да е изкупил всички магазини по улицата.
— Нямаме причини да смятаме, че старецът няма да поживее още няколко години.
— Покрай това се сетих — намеси се подполковникът, — че догодина през май навършвам шейсет и пет, струва ми се, че е време да се оттегля в заслужена почивка.
Чарли и Беки бяха смаяни от тези неочаквани думи — и през ум не им беше минавало, че все някога подполковникът ще реши да излезе в пенсия.
— Не можеш ли да останеш поне докато навършиш седемдесет? — попита едва чуто Чарли.
— Много мило от твоя страна, Чарли, но не мога. Обещал съм на Елизабет, че ще прекараме последните няколко години от живота си на любимия й остров Скай. Пък и бездруго смятам, че е крайно време ти да станеш председател на управителния съвет.
Следващия май подполковникът се оттегли официално от управителния съвет. Чарли му организира изпращане в „Савой“, на което покани всички служители във фирмата заедно със съпругите и съпрузите. Вечерята се състоеше от пет ястия и три вида вино и Чарли се надяваше подполковникът да не я забрави никога.
В края на празника той стана, за да вдигне наздравица в чест на първия председател на управителния съвет на „Тръмпър“, а после му подари сребърна количка с бутилка от любимото уиски на подполковника — „Гленливит“. Поканените започнаха да тропат по масата и настояха вече бившият председател да отговори на поздравленията.
Подполковникът стана от масата, изпъна се като струна и благодари на всички поред за благопожеланията. После напомни, че когато през 1920 година е започнал работа при господин Тръмпър и госпожица Салмън, те са притежавали на Челси Терас само един магазин — на номер сто четирийсет и седем, в който са се продавали плодове и зеленчуци и който младежите са закупили за баснословната за онова време сума от сто лири стерлинги. Чарли огледа масите и видя, че мнозина от по-младите служители, а също Даниъл, който за пръв път бе с дълги панталони, не са повярвали на стария воин.
— А сега — продължи подполковникът — ние притежаваме двайсет и четири магазина, в които работят седемдесет и двама души. През всичките тези години съм повтарял на жена си, че се надявам да доживея деня, когато Чарли… — Присъстващите се засмяха. — Когато Чарли ще притежава цялото каре и ще построи най-голямата сергия на света. Сега вече съм убеден, че и това ще стане. — Той се извърна към Чарли, вдигна чашата и каза: — Пожелавам ви късмет, драги ми господине.
Всички изръкопляскаха, а Хамилтън седна за последен път като председател на управителния съвет.
Чарли се изправи, за да му отговори.
— Господин председателю — подхвана той, — нека никой в тази зала не смята, че без подкрепата ви ние с Беки сме щели да изградим „Тръмпър“ в сегашния му вид. Да ви призная, без вас нямаше да купим дори втория и третия магазин. Горд съм, че ще ви наследя като втори председател на управителния съвет на търговското дружество, и винаги когато ми се налага да взимам важни решения, ще си представям, че вие надзъртате иззад рамото ми. Последното предложение, което направихте като председател на управителния съвет, влиза в сила от утре. Том Арнолд ще бъде изпълнителен директор, а Нед Денинг и Боб Мейкинс стават членове на управителния съвет. Защото политиката в „Тръмпър“ винаги ще бъде да издигаме служителите, които го заслужават, и шефове да стават хора, доказали се при нас. Вие сте новото поколение — продължи Чарли и огледа хората в залата — и това е първият случай, когато всички сме под един покрив. Нека днес определим датата, когато всички ще работим под един покрив на Челси Терас. Ще ви посоча 1940 година.
Всички се изправиха и взеха да скандират: „Хиляда деветстотин и четирийсета!“, после изръкопляскаха на новия председател на управителния съвет. Чарли седна, а диригентът вдигна пръчицата, за да покаже, че започват танците.
Подполковникът покани Беки на първия валс. Заведе я на празния дансинг.
— Помниш ли как за пръв път ме покани на танц? — попита Беки.
— То оставаше да не помня! — отвърна подполковникът. — И ако цитираме господин Харди, „това бе началото на поредната страхотна каша, в която се забърках“.