В понеделник сутринта „Куин Мери“ навлезе величествено в Нюйоркското пристанище, където бе посрещнат от хилядно множество. Чарли си представи колко различно е било на „Мейфлауър“: след тежкото пътуване първите заселници не са били посрещнати от никого и не са знаели какво да очакват от туземците. Всъщност и той не знаеше какво да очаква от американците.
По препоръка на Дафни беше запазил стая в хотел „Уолдорф Астория“, но след като те с Беки си разопаковаха багажа, вече не виждаше смисъл да стои в стаята и да бездейства. На другата заран стана още в четири и половина и докато преглеждаше „Ню Йорк Таймс“, за пръв път се натъкна на името на госпожа Уолис Симпсън. След като изчете от край до край вестниците, излезе от хотела и тръгна да се разхожда по Пето авеню, за да разгледа витрините. Бързо бе запленен от изобретателността и новаторския дух на жителите на Манхатън.
В девет часа, веднага след като магазините отвориха, Чарли вече имаше възможност да огледа по-отблизо всичко. Тръгна да обикаля щандовете на модните магазини, каквито имаше почти на всеки ъгъл. Разглеждаше стоката, наблюдаваше продавачите и дори следваше някои от клиентите, за да види какво купуват. В края на всеки от първите три дни в Ню Йорк се прибираше в хотела капнал.
Чак на третата заран, след като бе огледал от край до край Пето авеню и Медисън, се прехвърли на Лексингтън, където откри универсален магазин „Блумингдейл“, и от този миг нататък Беки си даде сметка, че до края на престоя им в Ню Йорк е загубила съпруга си.
Първите два часа в магазина Чарли не прави друго, освен да се вози нагоре-надолу с ескалаторите, докато не установи какво точно е разположението на сградата. Сетне се зае да изучава етажите един по един, да обикаля от щанд на щанд и да си води бележки. На приземния етаж се намираха парфюмерията, кожените изделия и бижутерията, на първия бяха шаловете, шапките, ръкавиците и канцеларските материали, на втория — мъжкото облекло, на третия дамското, на четвъртия човек можеше да купи домакински потреби и така нататък, докато накрая Чарли откри, че служебните помещения са на дванайсетия етаж и са скрити зад дискретното „Вход забранен“. Много му се искаше да разбере какво е разпределението на етажа, но нямаше как да проникне вътре.
На четвъртия ден се зае да проучва как са разположени отделните щандове и да отбелязва върху лист хартия подредбата им. Тъкмо се качи с ескалатора на третия етаж, когато пред него се изпречиха двама млади бабаити. Той нямаше друг избор: трябваше или да спре, или да слезе по ескалатора, който обаче се движеше нагоре.
— Какво има?
— И ние не знаем, уважаеми господине — рече единият от едрите младежи. — Ние сме от охраната на магазина, бихте ли дошли с нас?
— С удоволствие — отвърна Чарли, който недоумяваше какво искат от него.
Те го вкараха в асансьора, качиха го на етажа, който Чарли така и не бе успял да огледа, поведоха го по дълъг коридор и го тикнаха в гола стая без табела на вратата. По стените нямаше картини, подът не бе застлан с килим, единственото обзавеждане се състоеше от три дървени стола и маса. Бабаитите оставиха Чарли сам. След малко при него влязоха двама по-възрастни мъже.
— Нали нямате нищо против, уважаеми господине, да отговорите на няколко въпроса? — подхвана по-високият.
— Разбира се, че ще отговоря — потвърди Чарли, озадачен от странното отношение, проявявано към него.
— Откъде сте? — попита първият.
— От Англия.
— А как пристигнахте тук? — поинтересува се вторият.
— С кораба „Куин Мери“, когато прекоси за пръв път океана.
При тези думи двамата се притесниха доста.
— В такъв случай, уважаеми господине, защо вече трети ден обикаляте магазина, водите си бележки, а не купувате нищо?
Чарли прихна.
— Защото самият аз притежавам в Лондон двайсет и шест магазина — обясни той. — Просто сравнявах как работите вие в Щатите.
Двамата си зашушукаха припряно нещо.
— Как се казвате, уважаеми господине?
— Тръмпър. Чарли Тръмпър.
Единият мъж стана от стола и излезе от стаята. На Чарли му се стори, че не са му повярвали. Покрай това се сети как навремето е разправял на Томи за първия си магазин. Непознатият, който продължаваше да седи срещу него, не изказа никакво мнение и двамата продължиха да мълчат, докато след няколко минути вратата се отвори рязко и в стаята влезе висок мъж, облечен в изискан тъмнокафяв костюм със златиста вратовръзка и кафяви обувки. Почти изтича към Чарли, протегнал ръце за прегръдка.