В очите на Чарли очевидно бе проблеснало желание да започне веднага, защото министър-председателят дори не си даде труда да изчака отговора.
— Чудесно, доколкото виждам, си схванал основното. Утре в осем сутринта се яви в Министерството на хранителната промишленост. В осем без петнайсет от вас ще дойде да те вземе кола.
— Благодаря, уважаеми господине — рече Чарли, но не сподели с министър-председателя, че ако автомобилът дойде в осем без петнайсет, шофьорът ще е закъснял с близо три часа.
— А, да, Тръмпър, произвеждам те бригаден генерал, за да ти имат страха.
— Предпочитам да си остана просто Чарли Тръмпър.
— Как така?
— Вероятно ще се наложи да бъда груб с някой генерал.
Министър-председателят извади пурата и прихна, после изпрати госта си до вратата.
— И, Тръмпър — допълни, като отпусна длан върху рамото му. — Ако ти трябва нещо, не се колебай, свържи се с мен. По всяко време на денонощието. Не си губя времето да спя.
— Благодаря, уважаеми господине — отвърна Чарли и заслиза по стълбите.
— Успех, Тръмпър. Постарай се да нахраниш хората.
Младото момиче от Женската спомагателна флотска служба изпрати Чарли до колата и му изкозирува. Макар все още да бе в сержантска униформа, го изненадаха, като му казаха да се качи отпред.
Той поиска от шофьора да го закара през Челси Терас в Литъл Болтънс. Запъплиха по улиците на Уест Енд и натъжен, Чарли видя, че повечето познати забележителности са силно повредени от „Луфтвафе“ — явно всички в Лондон бяха пострадали от бомбардировките на германците.
Беки отвори вратата и го притисна до себе си.
— Какво иска господин Чърчил? — гласеше първият й въпрос.
— А ти откъде знаеш, че съм бил при министър-председателя?
— От Даунинг стрийт номер десет ми се обадиха да питат къде да те намерят. Та какво искаше?
— Търси човек, който редовно да го снабдява с плодове и зеленчуци.
Още от мига, когато се запознаха, Чарли хареса новия си шеф. Джеймс Ултън бе дошъл в Министерството на хранителната промишленост със славата на блестящ предприемач, но си призна чистосърдечно, че е твърде слаб в областта на Чарли, затова пък му каза, че може да разчита на категорична подкрепа.
Чарли получи просторен кабинет, разположен на същия етаж, на който беше и кабинетът на министъра, и четиринайсет подчинени, оглавявани от младия Артър Селуин, наскоро завършил Оксфордския университет.
Бързо се убеди, че Селуин притежава остър като бръснач ум, и макар да нямаше голям опит, бе достатъчно да му кажеш нещо само веднъж, за да го разбере.
От флотата отпуснаха на Чарли и лична секретарка — Джесика Алън, която нямаше нищо против да се труди на същото работно време, както и шефът й. Чарли се запита как е възможно такова хубаво, умно момиче да няма личен живот, после обаче се запозна по-внимателно с досието й и разбра, че годеникът й — още момче, е загинал при Дюнкерк.
Бързо се върна към старите си навици и започна да идва в кабинета в четири и половина сутринта, още преди чистачките, за да прочете на спокойствие до осем часа вестниците.
Тъй като задачата, с която беше натоварен, бе изключително важна и той се ползваше с очевидната подкрепа на министъра, за него нямаше затворени врати. След месец почти всичките му подчинени се явяваха в пет сутринта, макар че, както личеше, единствен Селуин имаше сили да работи заедно с него и през нощта.
През първия месец Чарли не правеше друго, освен да чете доклади и да изслушва подробните отчети на Селуин с оценка на затрудненията, на които са се натъквали почти цялата предходна година, случваше се да се отбие и при министъра, за да изясни едно или друго, което не разбира.
През втория месец реши да обиколи всички големи пристанища, за да провери какво пречи на разпределението на храната, която понякога просто биваше оставяна да гние дни наред в складовете по доковете. Когато пристигна в Ливърпул, бързо установи, че напълно основателно храната няма предимство пред танковете и войската, когато те трябва да се прехвърлят от едно място на друго, затова поиска от министерството да осигури превозни средства, които да правят само едно — да разкарват из страната хранителните продукти.
Ултън изнамери отнякъде шейсет и два камиона, повечето от които, както призна самият той, били обявени от военните за негодни.