— Дочуване — пожела му Беки и затвори. — Не се и съмнявам, че довечера ще ми кажеш за какво става въпрос.
Същия ден вечерта, когато Чарли разказа цялата случка на министъра, и той, и Джесика Алън се запревиваха от смях.
— Ако му се беше оплакал, министър-председателят наистина щеше да дръпне едно конско на тоя тип — увери го Ултън.
— Да де, но Симкинс щеше да получи разрив на сърцето — натърти Чарли. — И тогава оризът, да не говорим за шофьорките, щяха да висят до Второ пришествие на пристанището. Пък и храната не достига, не исках онзи мухльо да изхаби още едно парче сухар.
Чарли беше на конференция на земеделците в Карлайл, когато от Лондон го потърсиха спешно.
— Кой? — попита той, докато се опитваше да се съсредоточи върху изказването на един от делегатите, който обясняваше надълго и нашироко как да се увеличи добивът на ряпа.
— Маркиза Уилтшир — тихо каза Артър Селуин.
— В такъв случай ще се обадя — отвърна Чарли и след като излезе от залата, се качи в хотелската стая и помоли телефонистката да го свърже.
— Какво мога да направя за теб, Дафни?
— Не ти, а аз, както винаги, ще направя нещо за теб. Прочете ли днешния „Таймс“?
— Прегледах заглавията. Защо? — попита Чарли.
— В такъв случай не е зле да видиш страницата с некролозите. И най-вече последния ред на един от тях. Няма да ти губя повече времето, скъпи, министър-председателят постоянно ни напомня каква жизненоважна роля си играел за победата ни във войната!
Чарли се засмя точно когато Дафни затвори.
— С какво мога да бъда полезен? — попита Селуин.
— Намери ми днешния брой на „Таймс“.
Когато младежът се върна с вестника, Чарли разлисти припряно страниците, докато откри некролозите: адмирал сър Алегзандър Декстър, командващ, проявил през Първата световна война завидни тактически умения, Дж. Т. Макфърсън, въздухоплавател и писател, и сър Реймънд Хардкасъл, индустриалец…
Чарли прегледа набързо подробностите от биографията на сър Реймънд: роден и завършил образованието си в Йоркшир, в началото на века наложил инженерното дружество на баща си, превърнало се през двайсетте години в едно от най-могъщите промишлени предприятия в Северна Англия. През 1938 година Хардкасъл продал за седемстотин и осемдесет хиляди лири стерлинги дяла си на „Джон Браун и сие“. Но Дафни се оказа права — само последният ред от некролога наистина имаше някакво отношение към Чарли.
Сър Реймънд, чиято съпруга е починала през 1914 г., има две дъщери, госпожица Ейми Хардкасъл и госпожа Трентам, които ще наследят богатството му.
Чарли вдигна телефонната слушалка на апарата върху писалището и помоли да го свържат с един номер в Челси. След малко се обади Том Арнолд.
— Та къде, казваш, може да бъде намерен Рексол? — бе единственото, което Чарли го попита.
— Както ти обясних последния път, когато прояви интерес, господин председателю, сега Рексол държи пивница „Щастливият бракониер“ в някакво селце на име Хатъртън в Чешир.
Чарли благодари на изпълнителния директор и без да казва дума повече, затвори.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита делово Селуин.
— Каква ми е програмата до довечера, Артър?
— Ами още не са приключили с ряпата, после цял следобед се предвижда да присъствате на още доклади. Довечера има официален прием за участниците в конференцията, на която вие ще представлявате държавата, а утре сутринта трябва да връчите годишните награди на млекопроизводителите.
— В такъв случай се моли да се върна за приема — рече Чарли.
Изправи се и грабна балтона си.
— Да дойда ли с вас? — предложи Селуин, като се опитваше да не изостава от шефа си.
— Не, благодаря ти, Артър. Излизам по лична работа. Само ме покривай, докато се върна.
Изтича надолу по стълбите и излезе на двора. Шофьорът дремеше мирно и кротко зад волана. Чарли се метна в автомобила и затръшна вратата толкова силно, че събуди човека.
— Закарай ме в Хатъртън.
— Хатъртън ли?
— Да, Хатъртън. Излез откъм южната част на Карлайл, дотогава ще разбера къде точно отиваме.
Чарли отвори пътната карта, намери последната страница и прокара пръст по имената на селищата, започващи с „Х“. В списъка имаше пет села с името Хатъртън, за късмет само едно се намираше в Чешир. Единствената друга дума, която изрече по време на цялото пътуване, бе „по-бързо“. Повтори я няколко пъти. Минаха през Ланкастър, през Престън и Уорингтън, докато накрая, половин час преди обедната почивка, спряха пред „Щастливия бракониер“.