Вече на изхода на Даунинг стрийт номер десет Чърчил се поклони леко на Беки и каза:
— Лека нощ, лейди Тръмпър.
— Знаеш какво означава това, нали? — попита Чарли, докато изкарваше колата от двора и завиваше надясно към Уайтхол.
— Че ще получиш благородническа титла.
— Да, но по-важното е, че ще се наложи да продадем картината на Ван Гог.
Даниъл
1931 — 1947
29.
„Ти си малко копеле“, ето какъв е първият ми спомен. След три месеца щях да навърша шест години, когато едно момиченце ми изкрещя тези думи от другия край на детската площадка, сетне започна да ме сочи и заподскача от крак на крак. Всички деца от класа застинаха на място и ме зяпнаха, а аз изтичах при момиченцето и го залепих до стената.
— Какво означава това? — попитах го и му извих ръцете.
— Не знам, не знам — ревна момиченцето. — Само чух как мама казва на тате, че си копеленце.
— Аз знам какво означава — подвикна някой зад мен.
Обърнах се и видях, че целият клас ме е наобиколил, но така и не разбрах кой се е обадил.
— И какво означава? — повторих още по-силно.
— Ще ти кажа, ако ми дадеш шест пенса.
Погледнах под вежди Нийл Уотсън, грубияна, който вечно сядаше на чина зад мен.
— Имам само три.
Той помисли, помисли и се съгласи:
— Добре тогава, ще ти кажа за три пенса.
Приближи се, протегна длан и зачака, докато аз развързвах бавно носната си кърпа. Дадох му всичките си джобни пари за седмицата. Той направи с дланите си фуния и изшушука в ухото ми:
— Означава, че нямаш баща.
— Не е вярно! — викнах аз и го заудрях по гърдите.
Но той бе много по-едър от мен и само се изсмя на немощните ми напъни. Звънецът удари, междучасието беше свършило и всички се юрнаха към класната стая. Някои се смееха и викаха в хор:
— Даниъл е малко копеле.
Следобед бавачката дойде да ме вземе от училище и когато се уверих, че никой от класа не е наблизо, за да ме чуе, я попитах какво означава тази дума. Тя каза само:
— Как не те е срам, Даниъл, да питаш такова нещо! На това ли ви учат в „Сейнт Дейвид“? Да не съм те чула повече да го казваш.
Докато закусвах в кухнята, бавачката отиде да ми напълни ваната и аз попитах готвачката какво е „копеле“.
— Не знам, господарю — рече ми само тя. — Не ви съветвам да питате такова нещо.
Не смеех да задам въпроса на мама и тате, да не би да се окаже, че Нийл Уотсън ми е казал истината, и цяла нощ не мигнах — мятах се в леглото и умувах как да разбера.
После се сетих, че преди много-много време мама е постъпила в болница и е трябвало да се върне с братче или сестриче, но това не е станало. Дали пък „копеле“ не означаваше точно това?
След около седмица бавачката ме бе завела на свиждане на мама в болница „Гай“, аз обаче не помнех почти нищо, освен че тя бе много бледа и тъжна. Виж, зарадвах се неописуемо, когато си дойде вкъщи.
Следващото събитие в живота ми, което помня съвсем ясно, бе как единайсетгодишен ме записаха в училище „Сейнт Пол“. Там за пръв път в живота ме накараха да се трудя наистина къртовски. В подготвителното училище бях пръв по почти всички предмети, макар че не полагах повече усилия от останалите си съученици. Викаха ми „зубър“, но това не ме притесняваше особено. Оказа се, че в „Сейнт Пол“ има много умни момчета, никой обаче не можеше да се мери с мен по математика. Не само че обичах предмета, който хвърляше в ужас повечето ми съученици, но и оценките, които получавах на изпитите в края на срока, винаги радваха мама и тате. Изгарях от нетърпение да ни дадат следващото алгебрично уравнение, поредната геометрична главоблъсканица, предизвикателството на още едно контролно — решавах задачите наум, докато другите в класа само хапеха края на моливите и си блъскаха главите над страниците, изпълнени с дълги-предълги цифри.
Справях се и по останалите предмети и макар да не бях добър в игрите, се запалих да свиря на виолончело, така че ме поканиха в училищния оркестър, но класният каза, че това не било важно, понеже очевидно съм щял да си остана до гроб математик. По онова време не знаех какво точно има предвид, знаех само, че на четиринайсет години тате е напуснал училище, за да помага на дядо си на сергията за плодове и зеленчуци в Уайтчапъл, и макар че мама е завършила Лондонския университет, още й се налагаше да работи в галерията на Челси Терас номер едно, та да „поддържа лукса, с който татко е свикнал“. Поне това я чувах да му казва сегиз-тогиз, докато закусвахме.