Подобно на мнозина от началните курсове в „Тринити“, и аз, след като завърших първи курс, подадох молба за доброволец, моят преподавател обаче ме попита дали искам да работя с него и с жена му в Министерството на войната, в нов отдел, който щял да се занимава единствено с разчитането на шифри.
Приех, без изобщо да се замислям, и се размечтах как ще седя в някоя тясна, слабо осветена стаичка в Блечли Парк и ще се опитвам да разгадая шифрите на германците. Изпитвах известни угризения на съвестта, че ще бъда сред малцината в униформа, които ще се забавляват по време на войната. Тате ми даде малко пари да си купя на старо автомобил „Морис Гараж“, което означаваше, че от време на време ще мога да отскачам до Лондон, за да се видя с нашите.
Понякога успявах да се отскубна за час-два, за да обядвам с татко в Министерството на хранителната промишленост, той обаче ядеше само хляб и сирене, които поливаше с чаша мляко — очевидно за да дава пример на подчинените си. Господин Селуин ме предупреди, че баща ми със сигурност вдъхновява останалите, но надали се наяжда, после добави, че бил запалил дори министъра.
— Но не и господин Чърчил, нали? — предположих аз.
— Доколкото подразбрах, той е следващият в списъка му.
През 1943 година ме произведоха капитан — така Министерството на войната просто признаваше приноса на новоучредения ни отдел. Татко, естествено, бе на върха на щастието, аз обаче съжалявах, че не мога да споделя с него и с мама радостта си, когато разчетохме шифъра, използван от командирите на германските подводници. И до ден-днешен не проумявам защо те продължиха да шифроват съобщенията с кода „Енигма“, при положение че ние отдавна го бяхме разгадали. Той беше мечта за всеки математик — след доста усилия го разчетохме върху обратната страна на листа с менюто в ресторант „Лион“ недалеч от Пикадили. Келнерката, която ни обслужваше, се развика, че съм бил простак. Засмях се и доколкото си спомням, реших да не се връщам в службата и да ида вкъщи, та и мама да ме види в капитанската униформа. Според мен изглеждах страхотно, но тя ми отвори и подскочи като ужилена. Бях стъписан, че ме гледа така, сякаш е видяла призрак. Съвзе се доста бързо, но първата й реакция на униформата ми се превърна в поредната брънка от сложната главоблъсканица. Главоблъсканица, към която постоянно се връщах.
Другото, което ме озадачи, бе последният ред в поместен във вестника некролог, на който почти не обърнах внимание, докато не прочетох, че някоя си госпожа Трентам щяла да наследи баснословно състояние. Това само по себе си не ми се стори чак толкова важно, докато не прочетох отново некролога и не научих, че въпросната госпожа е дъщеря на някой си сър Реймънд Хардкасъл, име, позволило ми да запълня доста квадратчета и отвесно, и хоризонтално. Ала най-много ме озадачи това, че сред роднините, които според некролога бяха надживели сър Реймънд, го нямаше името на Гай Трентам.
Понякога съжалявам, че съм се родил с ум, сякаш създаден да разчита шифри и кодове и да борави с математически формули. Все ми се струваше, че има пряка връзка между „копеле“, „Трентам“, „болница“, „капитан Трентам“, „жилищни сгради“, „сър Реймънд“, „брат му Найджъл“, „погребение“ и това, че мама пребледня като платно, когато ме видя в капитанската униформа. Все пак си давах сметка, че трябва да узная още доста неща, докато стигна до правилното решение.
После най-неочаквано се досетих за кого са говорели през всички тези години, когато маркизата е идвала на гости на мама, досетих се и кого е имала предвид, когато каза, че току-що е ходила на погребението на Гай. Очевидно са погребвали капитан Гай. Но защо това бе толкова важно?
Следващата неделя сутринта станах в нечовешко време и отидох в Асхърст, селото, където маркиза Уилтшир е живяла навремето — нещо, което, както отсъдих аз, не беше никакво съвпадение. Малко след шест вече бях в енорийската църква и както и бях очаквал, в този ранен час не заварих никого на гробищата. Тръгнах да обикалям и да разглеждам надписите: колкото щеш мъртъвци с имената Ярдли, Бакстър, Флъд и Харкорт-Браун. Някои от гробовете бяха обрасли с бурени, други бяха старателно поддържани и в горния им край дори имаше току-що откъснати цветя. Поспрях за миг край гроба на дядото на моята кръстница. Край часовниковата кула бяха погребани към стотина енориаши, но не ми отне много време да открия старателно поддържания парцел на семейство Трентам, който беше само на няколко метра от църковния вестиарий.
Когато съгледах надгробния камък, сложен най-скоро, ме обля студена пот: