— Пак ли същото, уважаеми господине? — попита накрая той, след като дойде при мен в края на тезгяха и взе празната халба.
— Да, ако обичате — отвърнах, успокоен, че кръчмарят очевидно не ме е познал.
Докато се върне с бирата, на тезгяха бяхме останали само двама-трима души.
— Тукашен ли сте, господине? — поинтересува се Рексол и се наведе към мен.
— Не — отговорих му аз. — Дошъл съм само за ден-два на проверка. От Министерството на земеделието, рибната и хранителната промишленост съм.
— И какво ви води в Хатъртън?
— Проверявам всички стопанства в околията за болести по копитата и устата на добитъка.
— А, да, четох по вестниците — рече той и започна да върти между дланите си празна чаша.
— Ще пийнете ли едно за моя сметка? — предложих аз.
— О, да, благодаря ви, господине. Едно уиски, ако нямате нищо против.
Сложи празната халба във водата под тезгяха, с която миеше съдовете, и си наля голямо уиски. Взе ми половин крона, после ме попита какво съм установил.
— Дотук всичко е чисто — отвърнах. — Но ми остава да проверя още няколко стопанства в северната част на графството.
— Имах един познат във вашето министерство — оповести кръчмарят.
— Така ли?
— Сър Чарлс Тръмпър.
— Не съм го заварил — казах аз и отпих от бирата, — но в министерството още говорят за него. Ако се вярва на хората, бил костелив орех.
— И още как! — потвърди Рексол. — Ако не беше той, сега щях да съм богаташ.
— Виж ти!
— Ами да! Навремето, преди да дойда тук, държах заведенийце в Лондон. Имах и дял в няколко магазина на Челси Терас. През войната Тръмпър купи от мен пивницата за някакви си шест хиляди лири стерлинги. Ако бях изчакал още едно денонощие, щях да й взема двайсет, че и трийсет хилядарки.
— Да де, но войната не е свършила за едно денонощие.
— Изобщо не твърдя, че Тръмпър ме е изиграл, но винаги съм си мислел, че надали е съвпадение, дето не го бях виждал от години, а той се изтърси като гръм от ясно небе точно онази сутрин.
Чашата на Рексол вече беше празна.
— Дали да не повторим? — предложих аз с надеждата, че ако вложа още половин крона, кръчмарят вероятно ще си развърже езика още повече.
— Много щедро от ваша страна, драги ми господине — възкликна мъжът и когато се върна с пълните чаши, попита: — Та докъде бях стигнал?
— До онази сутрин…
— А, да. Та сър Чарлс, или Чарли, както винаги съм го наричал. Плати ми направо тук, в кръчмата, сключихме сделката за десетина минути. Тъкмо си тръгна, и ми се обади една жена, която пита дали имотите още се продават. Отвърнах на въпросната дама, че току-що съм ги спазарил.
Не попитах коя е тази „дама“, макар и да подозирах, че знам.
— Това обаче не доказва, че тя е щяла да ви предложи двайсет хиляди лири стерлинги — отбелязах аз.
— Щеше, щеше да ми предложи! И още как! — възрази Рексол. — Госпожа Трентам бе готова да ми сваля и звезди, само и само да попречи на сър Чарлс да се сдобие с магазините.
— Ама че работа! — възкликнах аз, но отново не попитах „защо“.
— Не е за разправяне! Тръмпърови и Трентамови са се хванали за гушите вече не знам от колко години. Госпожа Трентам още притежава няколко жилищни сгради насред Челси Терас. Единствено това спря сър Чарлс да построи своя мавзолей. И още нещо, когато госпожата се опита да купи сградата на Челси Терас номер едно, Чарли я изигра лошо. Никога не съм виждал такова чудо!
— Но това вероятно е станало преди много години — отбелязах аз. — Възможно ли е хората да си имат зъб толкова дълго?