Уредникът бе само няколко години по-голям от мен, затова не си дадох труда да го обременявам с въпроси за Първата световна война.
В четвъртък се върнах и заварих на стола в ъгъла на музея възрастен войник, който се правеше на много зает.
— Бейнджър Смит?
Окаяното старче бе високо, има-няма, метър и шейсет. Дори не се опита да стане от стола, само ме погледна изпод вежди.
— Е, и?
Извадих от вътрешния си джоб банкнота от десет шилинга.
Той погледна изпитателно първо парите, после мен.
— Какво искате?
— Случайно да помните капитан Гай Трентам? — попитах го аз.
— От полицията ли сте?
— Не, адвокат съм, занимавам се с наследството му.
— Бас ловя, че капитан Трентам не е оставил на никого нищо.
— Нямам правото да разкривам това — обясних аз. — Сигурно не знаете какво се е случило с него, след като е напуснал Стрелковия полк. В документацията на полка от 1922 година насам не се споменава нищо за него.
— То оставаше да се споменава! Мен ако питате, Трентам не е напуснал полка с духова музика и военни почести. Заслужаваше да го скъсат от бой.
— Защо?
— От мен няма да научите нищичко — отсече старецът. — Полкова тайна — добави той и се пипна отстрани по носа.
— А имате ли представа къде е отишъл, след като е напуснал Индия?
— Това ще ви струва повече от десет шилинга — изкиска се ветеранът.
— В смисъл?
— Онзи ниедник отпраши към Австралия. Там умря и майка му върна трупа в Англия. Личното ми мнение е, че светът не е загубил нищо. Ако зависеше от мен, щях да махна и портрета му от музея.
— Портретът му ли?
— Да. При офицерите, удостоени с Военен кръст е, снимките им са сложени в горния ляв ъгъл, след носителите на орден „За особени заслуги“ — рече мъжът и успя криво-ляво да вдигне ръка и да посочи.
Отидох бавно при ъгъла, който ми беше показал, минах покрай снимките на хората, удостоени с кръст „Виктория“, общо седем на брой, сетне и покрай воините, получили медал „За особени заслуги“, и застанах пред отличените с Военен кръст. Бяха подредени по години: 1914-та — трима, 1915-а — тринайсет, 1916-а — десетима, 1917-а — единайсет, 1918-а — седемнайсет. Под фотографията на капитан Гай Трентам пишеше, че е получил Военния кръст за участието си във втората битка при Марна от осемнайсети юли 1918 година.
Взрях се в снимката на млад офицер в капитанска униформа и разбрах, че искам, не искам, ще се наложи да отида до Австралия.
30.
— Кога смяташ да заминеш?
— През лятната ваканция.
— Имаш ли пари за такова дълго пътуване?
— Останало ми е нещичко от петстотинте лири, които ми даде по случай дипломирането. При всички положения ерген, който живее на общежитие в колежа, не се нуждае от много пари.
Младежът вдигна очи, защото в дневната влезе майка му.
— Това лято Даниъл смята да ходи в Америка.
— Колко вълнуващо! — възкликна Беки и остави на страничната масичка до пишещата машина ваза с цветя. — На всяка цена се срещни със семейство Фийлд в Чикаго и с Блумингдейлови в Ню Йорк, а ако ти остане време, би могъл и да…
— По-скоро ще се опитам да се срещна с Уотърстоун в Принстънския университет и със Стинстед от „Бъркли“.
— Познавам ли ги? — свъси се Беки, докато редеше цветята във вазата.
— Едва ли, мамо. И двамата са университетски преподаватели по математика.
Чарли се засмя.
— На всяка цена да ни пишеш редовно, моля те! — настоя майка му. — По-спокойно ми е, когато знам къде си и какво правиш.
— Да, мамо, ще пиша — увери я Даниъл и се постара да не издава раздразнението си. — Но само ако ми обещаеш да не забравяш, че вече съм на двайсет и шест години.
Беки го погледна с усмивка.
— Не думай!
Вечерта младежът се върна в Кеймбридж — опитваше се да измисли как да пише на родителите си от Америка, при положение че отива в Австралия. Никак не му бе приятно да мами майка си, ала знаеше, че ще я заболи още повече, ако й каже истината за капитан Трентам.