— Докато се върнеш от Америка.
— Ами галерията?
— Както върви, вероятно ще излезем на печалба. Привлякла съм подготвени хора, имам достатъчно връзки, ако получим разрешението за строеж, след време сигурно ще създадем доста неприятности на „Сотби“ и „Кристи“.
— Ами да, татко и бездруго им отмъква под носа най-добрите картини…
— Да, да — усмихна се Беки. — Но ако караме и занапред така, няма да се изненадам, ако някой ден личната ни колекция струва повече от търговското дружество, както се убедихме от горчив опит, когато се наложи да продадем отново на галерия „Льофевр“ моя Ван Гог. Не съм срещала аматьор, който да има такова набито око, както баща ти… Но не му споменавай, че съм го казала.
Беки насочи вниманието си към пътните знаци, за да види как да излезе на пристанището, и накрая спря автомобила точно при презокеанския кораб, но не чак толкова близо, както навремето Дафни.
Вечерта Даниъл отплава с „Куин Мери“, а майка му остана да му маха от кея.
На кораба написа на родителите си дълго писмо, което изпрати пет дни по-късно от Пето авеню. После си купи билет за влака за Чикаго. В осем същата вечер композицията потегли от гара „Пенсилвания“, след като Даниъл бе прекарал цели шест часа в Манхатън, където, ако не броим пощенската марка, не беше купил друго, освен пътеводител на Щатите.
Пристигнаха в Чикаго и там прикачиха вагона към друг влак, който откара младежа чак в Сан Франциско.
По време на четиридневното пътуване през Щатите той съжали, че изобщо ще ходи до Австралия. Мина през Канзас Сити, Нютън Сити, Ла Хунта, Албъкърки и Барстоу — градовете му се сториха кой от кой по-интересен. Щом влакът спреше на някоя гара, Даниъл скачаше от вагона, купуваше пъстра пощенска картичка, от която личеше къде точно е бил, запълваше празното пространство с още и още сведения, почерпани от пътеводителя, и я пускаше в пощенската кутия. На следващата гара пак повтаряше същото. Когато експресът пристигна на гара „Оукланд“ в Сан Франциско, той беше пратил на майка си и баща си в Литъл Болтънс цели двайсет и седем различни картички.
Взе автобуса до Сейнт Франсис Скуеър и след като провери цените, за да е сигурен, че са му по джоба, отседна в хотелче край пристанището. До заминаването на „Аоранджи“ оставаха трийсет и шест часа, затова той отскочи и до „Бъркли“, където прекара целия втори ден заедно с професор Стинстед. Толкова се увлече по изследванията на математика, та отново съжали, че няма да остане по-дълго — подозираше, че в „Бъркли“ ще научи повече, отколкото в Австралия.
Вечерта преди да замине, купи още двайсет пощенски картички и стоя до един след полунощ, за да ги надпише. На двайсетата въображението му вече се бе изчерпало напълно. На другата заран, след като плати стаята, помоли главния портиер да праща по една картичка на всеки три дни, докато той се върне. Даде му десет долара и му обеща, щом дойде отново в Сан Франциско, да му плати още толкова, но само ако са останали точно толкова картички, колкото е предвидил — и досега не бе сигурен кога точно ще се качи на кораба обратно за Америка.
Главният портиер бе озадачен, но прибра в джоба си десетте долара и сподели с младия администратор на рецепцията, че са го молили да върши далеч по-странни неща за далеч по-малко пари.
Когато Даниъл се качи на „Аоранджи“, вече му бе поникнала брада, а той се беше подготвил възможно най-добре, ако отчетем, че все пак бе събирал сведенията от другия край на света. По време на пътуването се хранеше на голяма кръгла маса заедно със семейство австралийци, които бяха ходили на почивка в Щатите и сега се прибираха. През следващите три седмици те обогатиха значително познанията на младежа, без дори да съзнават, че той поглъща с изострен интерес всяка дума, която изричат.
В първия понеделник на август 1947 година Даниъл зърна Сидни. Застана на палубата и загледа как слънцето залязва зад моста точно когато една лодка дойде, за да покаже на презокеанския кораб откъде да влезе в пристанището. Изведнъж му домъчня много за дома и той не за пръв път съжали, че изобщо е предприел такова пътуване. След час вече бе слязъл от кораба и беше отседнал в хотелче, препоръчано му от австралийците на неговата маса.
Собственичката, която се представи като госпожа Снел, беше много едра, с широка усмивка и гръмък смях. Настани го, както твърдеше самата тя, в най-луксозната стая. Даниъл изпита облекчение, че все пак не му е дала от обикновените стаи, защото когато легна на двойното легло, то хлътна в средата, а щом понечи да се обърне, пружината го последва, сякаш беше залепена за гърба му. И от двата крана на мивката течеше студена вода в различни оттенъци на кафявото, а единствената гола крушка, която висеше от средата на тавана, светеше толкова слабо, че Даниъл изобщо не можеше да чете на нея, освен ако не стъпеше на стол и не застанеше точно отдолу. Но госпожа Снел не му беше предоставила стол.