Когато на другия ден, след закуската, състояща се от яйца, бекон, картофи и пържени филийки, жената го попита къде ще се храни, в хотела или навън, той за нейно огромно разочарование отсече:
— Навън!
Първото, най-важно посещение, което бе набелязал, беше в Имиграционната служба. Знаеше, че ако там не му съобщят нищо, може още същата вечер да се качи на „Аоранджи“ и да се върне в Щатите. Вече му се струваше, че няма да е особено разочарован, ако му се наложи да го направи.
Огромната кафява сграда на Маркет стрийт, където се пазеха сведенията за всички, пристигнали в колонията след 1823 година, отваряше в десет сутринта. Макар да дойде половин час по-рано, Даниъл завари осем дълги опашки от хора, опитващи се да установят едно или друго за регистрираните преселници, така че се озова пред гишето след цели четирийсет минути.
Когато най-сетне му дойде редът, той видя пред себе си червендалест мъж в синя риза с разкопчана яка, отпуснал вяло ръце върху гишето.
— Опитвам се да издиря един англичанин, пристигнал в Австралия между 1922 и 1925 година.
— Не знаеш ли нещо по-конкретно, моето момче?
— Опасявам се, че не — отвърна Даниъл.
— Опасяваш се, значи — повтори чиновникът. — Поне името не знаеш ли?
— А, да — рече Даниъл. — Гай Трентам.
— Трентам. Как се пише?
Младежът каза името бавно, буква по буква.
— Сега вече те разбрах, моето момче. Ще ти струва две лири стерлинги. — Даниъл извади от вътрешния джоб на якето си портфейла и плати. — Подпиши се тук — каза служителят, след което завъртя формуляра и му показа с пръст най-долния ред. — Ела пак в четвъртък.
— В четвъртък ли? Но това е след цели три дни.
— Добре че в Англия още ви учат да смятате — рече чиновникът. — Следващият.
Даниъл си тръгна само с квитанция за две лири стерлинги, без да е научил нищо ново. След като излезе на улицата, си купи брой на „Сидни Морнинг Хералд“ и потърси кафене край пристанището, където да обядва. Хареса си ресторантче, пълно с младежи. Келнерката го преведе през шумното, претъпкано заведение и го сложи да седне на масичка в ъгъла. Даниъл почти бе прочел вестника, когато тя най-сетне му донесе салатата. Изтика вестника встрани, изненадан, че в него не пише и дума за ставащото в Англия.
Тъкмо отхапваше от марулята и се чудеше как да оползотвори най-добре непредвиденото забавяне, когато момичето на съседната маса се пресегна и попита дали може да вземе захарта.
— Разбира се, нека аз — рече Даниъл и й подаде захарницата.
Надали щеше да погледне отново непознатата, ако не бе забелязал, че тя чете „Основи на математиката“ на А. Н. Уайтхед и Бъртранд Ръсел.
— Да не би случайно да следвате математика? — полюбопитства той, след като й подаде захарницата.
— Да — потвърди тя, без дори да го погледне.
— Попитах, защото преподавам математика — уточни Даниъл — да не го помислят за невъзпитан.
— Как ли не! — възкликна момичето, без да се обръща. — И то се знае, че в Оксфорд.
— Не, в Кеймбридж.
При тези думи непознатата все пак се извърна и се взря по-внимателно в Даниъл.
— А можеш ли да ми обясниш Правилото на Симпсън? — попита ни в клин, ни в ръкав.
Даниъл разгъна хартиената салфетка, извади писалката и нахвърли няколко чертежа, за да онагледи правилото, нещо, което не бе правил още от „Сейнт Пол“.
Младата жена свери чертежа му с обяснението в учебника, усмихна се и възкликна:
— Ама ти наистина си преподавал математика!
Даниъл се изненада от бурната й реакция, но тъй като тя бе съпроводена с усмивка, реши, че момичето го одобрява. Остана още по-изненадан, когато непознатата грабна чинията с яйца и фасул, премести я на масата му и седна срещу него.
— Джаки — представи се тя. — Селяндурка от Пърт.
— Даниъл — отвърна той. — И съм…
— И си момче англичанче от Кеймбридж. Вече ми каза, забрави ли?
Даниъл се взря по-изпитателно в младата жена срещу себе си. Беше към двайсетгодишна, с къса руса коса и чипо носле. Дрехите й се свеждаха до шорти и жълта тениска, на която отпред пишеше „ПЪРТ“. Не приличаше на студентките, които Даниъл бе виждал в „Тринити“.