Съмняваше се майка му да знае, че Трентам е умрял в затвора, оставяйки из цял Нов Южен Уелс и Виктория куп неплатени дългове. Това със сигурност не го пишеше върху надгробния камък в Асхърст.
Докато стоеше на палубата и гледаше как корабчето се клатушка по избрания маршрут, как минава под моста „Голдън Гейт“ и навлиза в пристанището на Сан Франциско, Даниъл най-сетне реши какво да прави.
Мина през Имиграционната служба, взе автобуса за центъра на града и отседна в същия хотел, където бе пренощувал, преди да замине за Австралия. Портиерът извади двете картички, които не бе успял да изпрати, а Даниъл му връчи обещаната банкнота от десет долара. Написа нещо ново и пусна картичките наведнъж, преди да се качи на трансконтиненталния експрес за Ню Йорк.
Идеите му се избистряха с всеки изминал час и ден на самота, макар че, притеснен, Даниъл често се питаше какво ли още знае майка му, за което той няма да посмее да я попита. Ако не друго, сега поне беше сигурен, че негов баща наистина е Гай Трентам, напуснал опозорен Индия или Англия. Излизаше, че страховитата госпожа Трентам му е баба, която по незнайни причини обвинява не друг, а Чарли за всичко, сполетяло сина й.
След като пристигна в Ню Йорк, Даниъл съвсем се отчая — „Куин Мери“ бе отплавал само преди ден за Англия. Взе си място на „Куин Елизабет“ и така остана само с няколко долара в брой. Последното, което направи на американска земя, бе да прати на майка си телеграма, с която й съобщи кога, горе-долу, пристига в Саутхамптън.
Когато Статуята на свободата вече не се виждаше от кърмата на презокеанския пътнически кораб, младежът се поуспокои за пръв път. Но през петте дни на пътуването мислите му отново и отново го връщаха към госпожа Трентам. Все не можеше да я възприеме като своя баба. Щом дойде време да слезе в Саутхамптън, Даниъл си даде сметка, че майка му трябва да му отговори на още няколко въпроса, ако той иска да осъществи своя план.
Докато слизаше по мостика, за да стъпи отново на английска земя, забеляза, че по време на отсъствието му листата на дърветата от зелени са станали златисти. Смяташе да реши проблема с госпожа Трентам още преди те да са опадали от клоните.
Майка му го чакаше на кея. Даниъл й се зарадва както никога дотогава и я притисна до себе си толкова силно, че тя не успя да прикрие учудването си. Докато пътуваха с автомобила към Лондон, той научи прискърбната новина, че в негово отсъствие другата му баба е починала — макар че била получила много картички, майка му така и не успяла да си спомни имената на професорите, за които той й бил споменал, че ще посети, за да се свърже с него и да му съобщи. Въпреки това се била зарадвала много на картичките.
— Сигурно ще получиш още — рече Даниъл и за пръв път изпита угризения на съвестта.
— Имаш ли време да поостанеш с нас, преди да се върнеш в Кеймбридж?
— Да. Прибрах се малко по-рано от предвиденото, тъй че ще се наложи да ме изтърпите няколко седмици.
— Баща ти ще се зарадва много.
Даниъл се запита докога, щом някой изрече „баща ти“, в съзнанието му ще изниква образът не на Гай Трентам, а на Чарли.
— Какво решихте, откъде ще вземете пари за новия строеж?
— Решихме да пуснем акции на борсата — отвърна майка му. — Това ни подсказаха простите сметки. Архитектът е готов с проекта, както знаеш, баща ти иска само най-доброто и се опасявам, че накрая сметката ще скочи до половин милион лири стерлинги.
— А ще успеете ли да задържите контролния пакет акции в новото дружество?
— Да, но ако се съди от цифрите, няма да е никак лесно. Току-виж накрая бъдем принудени да заложим и старата сергия на дядо ти.
— А жилищните сгради… има ли нещо ново? — попита Даниъл и погледна през прозореца с надеждата да види в стъклото реакцията на майка си.
Тя като че ли се подвоуми.
— Собствениците изпълниха искането на общината и вече са започнали да събарят онова, което е останало от сградите.
— Това означава ли, че татко ще получи разрешително за строеж?
— Надявам се, но, както личи, няма да стане така бързо, както разчитахме — един жител на квартала, някой си господин Симпсън, представител на Федерацията в защита на малките магазини, е подал оплакване в общината. Затова много те моля, не питай за тези неща баща си. Чуе ли за жилищните сгради, е на път да получи сърдечен пристъп.