След още една седмица реши, че може да осъществи плана си единствено в последния петък, преди да се завърне в Кеймбридж. Ето защо сутринта отиде при шивач, който шиеше главно военни униформи. Следобед се запретна да пише нещо като сценарий, който вечерта изрепетира. После проведе няколко телефонни разговора, включително с майсторите на медали от „Спинк“, които го увериха, че е по силите им да изпълнят навреме неговата поръчка. Сутринта на предпоследния ден — но едва след като беше сигурен, че майка му и баща му са излезли от къщи — се затвори в стаята си и направи нещо като генерална репетиция.
Искаше да бъде сигурен, че госпожа Трентам не само ще се изненада, но и няма да си възвърне самообладанието най-малко двайсет минути, които според него му бяха необходими, за да осъществи намеренията си.
Онзи петък, докато закусваше, Даниъл се убеди, че майка му и баща му няма да се приберат преди шест вечерта. На другия ден се връщаше в Кеймбридж, затова с удоволствие се съгласи всички да вечерят заедно. Изчака търпеливо баща му да поеме към Челси Терас, после обаче се наложи да се забави още половин час, защото майка му тъкмо излизаше, когато я потърсиха по телефона. Даниъл остави вратата на стаята отворена и започна да крачи до припадък напред-назад.
Най-сетне майка му приключи с разговора и отиде на работа. След двайсет минути Даниъл излезе от къщи, понесъл куфарче — в него беше униформата, която предния ден бе взел от шивашко ателие „Джонс и Пег“. За всеки случай тръгна в обратната посока и спря такси чак на третата пресечка.
Отиде в музея на Кралския стрелкови полк и няколко минути стоя пред снимката на баща си, окачена върху стената. Косата му беше по-начупена и на сепийната фотография изглеждаше по-светла. Най-неочаквано Даниъл се притесни, че ще пропусне нещо. Изчака уредникът да се обърне с гръб, после въпреки леките угризения на съвестта свали припряно малката снимка и я пъхна в куфарчето.
С друго такси отиде при бръснар в Кенсингтън, който на драго сърце се зае да изрусява косата му, да променя пътя и дори да добавя някоя и друга къдрица, та по възможност да създаде двойник на мъжа от сепийната фотография, по която го бяха помолили да работи. През няколко минути Даниъл току проверяваше в огледалото как върви преобразяването му и щом се увери, че като цяло е постигнал целта, плати и си тръгна. Отскочи с поредното такси до „Спинк“, майсторите на медали на Кинг стрийт в Сейнт Джеймс. Плати четирите ленти за медали, които бе поръчал по телефона — за негово облекчение младежът зад щанда не попита има ли право да ги носи. Следващото такси го откара от Сейнт Джеймс в хотел „Дорчестър“. Там нае единична стая и уведоми младичката администраторка на рецепцията, че смята до шест вечерта да я освободи. Тя му връчи ключ с цифрите върху него. Даниъл учтиво отказа да даде на пиколото куфарчето и само помоли да му покажат асансьора.
След като влезе в стаята, се заключи и подреди внимателно съдържанието на куфара върху леглото. Смени костюма с военната униформа, прикрепи над левия горен джоб лентите за медали точно както бяха върху снимката и накрая се погледна в голямото огледало върху вратата на банята. Преспокойно можеше да мине за капитан от Кралския стрелкови полк, участвал в Първата световна война, и алено сребристата лента за Военния кръст и за двата медала само подсилваха впечатлението.
Сравни се за кой ли път с откраднатата снимка и най-неочаквано се почувства несигурен. Но ако не го направеше… Седна на крайчеца на леглото. Току поглеждаше часовника си. Мина цял час, докато накрая се изправи, пое си дълбоко въздух и облече дългата офицерска мушама — единствената дреха, която всъщност имаше право да носи — сетне заключи стаята и слезе във фоайето. Изхвърча през летящата врата, пак спря такси и отиде на Честър Скуеър. Плати на шофьора и си погледна часовника. Четири без тринайсет минути. Младежът прецени, че остават най-малко още двайсетина минути, докато бабките, събрали се да играят бридж, се разотидат.