От вече познатата телефонна кабина на ъгъла загледа как те си тръгват една по една от къщата на номер деветнайсет. След като преброи единайсет, се убеди, че с изключение на прислугата сега госпожа Трентам сигурно е сама — Даниъл беше научил от днешния брой на „Дейли Телеграф“, че съпругът й ще се прибере на Честър Скуеър най-рано в шест вечерта. Изчака още пет минути, после излезе от телефонната кабина и прекоси с бърза крачка улицата. Знаеше, че ако се разколебае и за миг, нищо чудно да се уплаши. Почука решително с чукалото и зачака — стори му се, че са минали часове, докато икономът най-после отвори.
— Какво обичате, господине?
— Добър ден, Гибсън. В четири и петнайсет имам среща с госпожа Трентам.
— Да, заповядайте, господине — рече икономът.
Както Даниъл беше и очаквал, мъжът очевидно реши, че щом посетителят знае името му, значи наистина има уговорена среща.
— Заповядайте! Насам, господине — покани го и му взе мушамата. Щом стигнаха при вратата на дневната, Гибсън попита: — За кого да предам?
— За капитан Даниъл Трентам.
Икономът трепна от изненада, но отвори и оповести:
— Капитан Даниъл Трентам, госпожо.
Когато младежът влезе, госпожа Трентам стоеше при прозореца. Обърна се рязко, погледна го изпитателно, пристъпи напред, поколеба се и се свлече на канапето.
„Само не ми припадай“, бе първото, което Даниъл си помисли, както стоеше насред помещението и гледаше баба си.
— Ти кой си? — пророни тя накрая.
— Дай да не се превземаме, бабо. Знаеш прекрасно кой съм — отсече Даниъл с надеждата, че гласът му е прозвучал самоуверено.
— Тя те е пратила, нали?
— Ако имаш предвид майка ми, не, не ме е пратила тя. Всъщност дори не знае, че съм тук.
Госпожа Трентам понечи да възрази, но не каза нищо. Настана непоносимо дълго мълчание, през което Даниъл запристъпва от крак на крак. Насочи поглед към Военния кръст, сложен върху лавицата над камината.
— Какво искаш? — попита жената.
— Дошъл съм, бабо, за да се споразумеем.
— За какво да се споразумяваме? Не си в положение да искаш подобно нещо.
— Аз пък мисля, че съм, бабо. Току-що се връщам от Австралия. — Той замълча. — По време на пътуването научих прелюбопитни неща.
Госпожа Трентам трепна, но не свали и за миг очи от младежа.
— Не си струва да повтарям какво съм разбрал за баща си, докато съм бил там. Няма да се впускам в подробности, подозирам, че и ти ги знаеш прекрасно.
Тя продължи да го гледа втренчено — личеше, че малко по малко се окопитва.
— Освен, разбира се, ако не искаш да научиш къде са смятали да го погребат — със сигурност не на семейния парцел в енорийската църква на Асхърст.
— Какво искаш? — повтори госпожа Трентам.
— Както ти обясних, бабо, дошъл съм, за да се споразумеем.
— Слушам те.
— Откажи се от намеренията си да строиш ужасния жилищен блок на Челси Терас и оттегли възраженията срещу разрешителното, което „Тръмпър“ е поискал.
— За нищо на света.
— В такъв случай сигурно е крайно време светът да научи истинската причина да си отмъщаваш на майка ми.
— Това обаче ще навреди на майка ти не по-малко, отколкото на мен.
— О, едва ли, бабо — натърти Даниъл. — Особено ако пресата научи, че синът ти е напуснал опозорен полка и по-късно е починал в Мелбърн при още по-срамни обстоятелства, въпреки че в крайна сметка е бил погребан в затънтено селце в Бъркшир, след като ти си прекарала тялото тук, в Англия, и си казала на приятелите си, че е бил преуспял търговец на едър рогат добитък и е умрял трагично от туберкулоза.
— Но ти ме изнудваш!
— Не, не те изнудвам, бабо. Просто съм един притеснен син, който отчаяно е искал да разбере какво се е случило с отдавна починалия му баща и е бил ужасен да узнае истината зад семейната тайна на Трентамови. Според мен журналистите ще опишат случката просто като „семейна вражда“. Едно е сигурно: майка ми ще излезе от цялата история героиня, виж, не съм много сигурен колцина ще поискат да играят с теб бридж, след като научат някои дребни подробности.
Госпожа Трентам скочи като ужилена от канапето, стисна юмруци и пристъпи застрашително към Даниъл. Той обаче не трепна.