Оная вечер Ейми Хардкасъл си бе легнала още преди сестра й да пристигне в Йоркшир.
— Напоследък се уморява бързо — обясни икономката.
Госпожа Трентам нямаше друг избор, освен да хапне надве-натри сама и малко след десет да се качи в някогашната си стая. Доколкото можеше да прецени, нищо в нея не се беше променило: изгледът към долините на Йоркшир, черните облаци, дори картината с Йоркширската катедрала, окачена над леглото с орехови табли. Спа, общо взето, добре и на другата заран слезе долу в осем. Готвачката й обясни, че госпожица Ейми още не е станала, затова госпожа Трентам закуси сама.
След като всички покрити чинии бяха върнати в кухнята, тя отиде в дневната и докато чакаше сестра си, седна да прегледа броя на „Йоркшир Поуст“. Когато след около час в помещението влезе старият котарак, госпожа Трентам прогони гадната твар, като й замахна злобно със сгънатия вестник. Старовремският часовник в антрето вече бе отброил единайсет, когато най-сетне се появи и Ейми, която, подпирайки се на бастун, закрета бавно към сестра си.
— Извинявай, Етел, че снощи не успях да те посрещна — подхвана жената. — Пак ме мъчи артритът.
Госпожа Трентам не си направи труда да отговори, само загледа как сестра й куцука към нея — направо не можеше да повярва, че само за три месеца състоянието й се е влошило толкова много.
Ейми открай време си беше слабичка, но сега бе изпосталяла като скелет. Винаги бе говорила тихо, но сега гласът й едва се чуваше. От малка си беше бледа, но сега лицето й бе направо посивяло, а бръчките бяха толкова дълбоки, че изглеждаше много по-стара, отколкото всъщност бе — на шейсет и девет години.
Ейми приседна на фотьойла до сестра си. Няколко секунди едва си поемаше дъх, с което не остави у гостенката никакви съмнения, че за нея е било огромно изпитание да стигне от стаята до дневната.
— Много мило от твоя страна, че си си зарязала семейството и си дошла в Йоркшир, за да бъдеш с мен — рече Ейми, а шареният котарак се метна в скута й. — Да ти призная, още не съм се съвзела след смъртта на непрежалимия татко.
— Напълно разбираемо е, драга — усмихна се насила госпожа Трентам. — Но реших, че е мой дълг да бъда с теб… и удоволствие, разбира се. Пък и татко ме предупреди, че след като ни напусне, сигурно ще стане така. Поръча и какво точно да сторя при тези обстоятелства.
— О, толкова се радвам да го чуя — оживи се за пръв път Ейми. — Много те моля, кажи ми какво е имал предвид.
— Беше категоричен в искането си да продадеш час по-скоро къщата и или да дойдеш да живееш с нас с Джералд в Асхърст…
— О, Етел, и през ум не би ми минало да ти създавам такива главоболия…
— … или, ако искаш, да се пренесеш в някой от уютните пансиони край морето, където се грижат толкова добре за възрастни семейства и самотни хора. Татко смяташе, че така поне ще намериш нови приятели и с това ще удължиш живота си. Лично аз предпочитам, естествено, да дойдеш при нас в Асхърст, но с тия бомби…
— Никога не ми е споменавал, че иска да продам къщата — прошепна разтревожена Ейми. — Всъщност ме помоли…
— Знам, знам, миличка, но той знаеше прекрасно какъв удар ще бъде за теб смъртта му, затова настоя да ти съобщя внимателно за къщата. Няма начин да не помниш дългия разговор, който проведохме в кабинета му последния път, когато дойдох да го видя.
Ейми кимна, но върху лицето й продължи да се чете изумление.
— Помня всичко, което ми каза — до последната дума продължи по-малката сестра. — Както би могло да се очаква, ще направя всичко по силите си, за да изпълня желанието му.
— Но аз не знам откъде да започна.
— Излишно е да се притесняваш, миличка — увери я госпожа Трентам и я потупа по ръката. — Нали за това съм тук.
— А какво ще стане с прислугата и с милия ми Гарибалди? — попита разтревожена Ейми, както галеше котарака. — Татко не би ми простил никога, ако не се погрижа за тях.
— Напълно съгласна съм с теб — каза сестра й. — Но той мислеше за всичко — даде ми недвусмислени напътствия и за прислужниците.
— Колко грижовен беше! Но пак не съм сигурна, че…
Наложи се още цели два дни госпожа Трентам да увещава търпеливо сестра си, докато я убеди, че плановете й за бъдещето са за добро, и още по-важното, че така е пожелал „непрежалимият татко“.