— Толкова ли не проумяваш, че сред задълженията на Найджъл е да привлича във фирмата нови клиенти? Точно сега това е изключително важно. Войната свърши и съм сигурна, че не след дълго ще му предложат да стане съдружник.
При тази новина майор Трентам дори не опита да прикрие учудването си.
— В такъв случай нека използва по-често своите връзки, например онези, които е създал в училище и във военната академия „Сандхърст“, да не говорим пък за Сити. Не бива да разчита само на приятелите на баща си.
— Не е честно, Джералд. Щом не може да разчита на собствената си кръв, защо да очаква да му помогне друг?
— Точно там е въпросът — че вечно очаква някой да му помага — подвикна Джералд. — Именно това правиш, откакто се е родил, и мен ако питаш, това е причината Найджъл да не може да се оправя сам.
— Джералд! — възкликна госпожа Трентам и извади от ръкава си носната кърпа. — И през ум не ми е минавало…
— При всички положения — прекъсна я майорът с надеждата да поуспокои страстите — акциите ни не представляват чак такъв интерес. И ти, и господин Атли знаете прекрасно, че вече поколения наред капиталът ни е вложен в земя.
— Важно е не количеството — тросна се госпожа Трентам. — Важни са принципите.
— Напълно съгласен съм с теб — рече Джералд, след което сгъна салфетката, стана от масата със закуската и излезе от трапезарията още преди жена му да е казала и дума.
Госпожа Трентам взе сутрешния вестник на мъжа си и прокара показалец по имената на хората, получили по случай рождения ден на монарха благороднически титли. Разтрепераният й пръст спря на буквата „Т“.
Според Макс Харис през лятната ваканция Даниъл Тръмпър се бил качил на „Куин Мери“ и бил заминал за Америка. Частният детектив обаче не бе в състояние да отговори на следващия въпрос на госпожа Трентам: защо? Единственото, в което бил сигурен, било че в колежа на Даниъл очаквали младият преподавател да се върне за началото на следващата учебна година.
През седмиците, когато Даниъл беше в Америка, госпожа Трентам прекарваше доста време при адвокатите си в Линкълнс Ин Фийлдс, които изготвяха молбата й за строеж.
Вече се беше свързала с трима архитекти, и тримата завършили наскоро. Поръча им да изготвят проект за жилищен блок, който да бъде изграден в Челси. Обеща, че победителят ще получи хонорар, а другите двама ще си тръгнат с по сто лири стерлинги — възнаграждение за усилията. И тримата приеха начаса условията й.
След около три месеца младежите представиха проектите, но само един се яви с онова, което госпожа Трентам се бе надявала да получи.
Старши съдружникът в адвокатската кантора изказа становището, че в сравнение с проекта на най-младия архитект — Джъстин Талбът, дори електроцентралата в Батърсий приличала на Версайския дворец. Госпожа Трентам не сподели със своя адвокат как в избора си е била повлияна от това, че чичото на господин Талбът е член на Комисията по благоустройство към Лондонската община.
Но дори и чичото да се притечеше на помощ на Талбът, госпожа Трентам пак не беше убедена, че комисията ще одобри такъв възмутителен проект. Той сякаш беше за бункер, в който не би влязъл и Хитлер. Адвокатите обаче я посъветваха да напише в молбата, че основна цел на новия строеж е в центъра на Лондон да се изградят евтини жилища, които да подслонят студенти и неженени безработни мъже. Второ, че приходите от жилищата ще влизат в благотворителен фонд за подпомагане на други семейства, които си нямат дом. Трето, адвокатите казаха на своята клиентка да наблегне пред комисията, че каквото и да й е струвало това, тя е подала ръка на млад архитект, който се е дипломирал едва наскоро.
Госпожа Трентам не знаеше дали да се радва, или да се възмущава, когато от Комисията по благоустройство към общината й дадоха разрешително за строеж. Членовете й умуваха няколко седмици и накрая поискаха в първоначалния проект на Талбът да се внесат съвсем дребни промени. Тя веднага нареди на архитекта да се заеме с разчистването на бомбардирания парцел, така че строежът да започне незабавно.
Молбата, която сър Чарлс Тръмпър подаде в Комисията за благоустройство с искане да построи на Челси Терас нов универсален магазин, бе широко отразена във вестниците, най-често в положителна светлина. На госпожа Трентам обаче й направи впечатление, че в няколко от статиите, посветени на проекта за новата сграда, се споменава някой си господин Мартин Симпсън, представил се като председател на Федерацията за защита на малките магазини, която се беше възпротивила на цялостния проект на Тръмпър. Господин Симпсън твърдеше, че в крайна сметка този проект само ще навреди на дребните собственици на магазини и ще им отнеме поминъка. Освен това той се оплакваше, че никой от местните търговци не разполагал със средства да се опълчи срещу такъв богат и влиятелен човек като господин Чарлс Тръмпър, което не било честно.