— Е, занапред ще разполагате със средства — каза госпожа Трентам, както седеше оная заран на масата със закуската.
— Моля?
— А, нищо, нищо — отвърна тя на мъжа си, по-късно същия ден обаче връчи на Харис пари, с които господин Симпсън да подаде официална жалба срещу проекта на Тръмпър.
Освен това се съгласи да покрие всички останали разходи на господин Симпсън, в случай че той се заеме с начинанието.
Започна всекидневно да следи в печата резултатите от усилията му и дори сподели с Харис, че няма нищо против да му плати хонорар за услугата, която й прави, но както при повечето ентусиасти, и господин Симпсън като че ли се вълнуваше единствено от своята кауза.
След като булдозерите навлязоха в парцела на госпожа Трентам, а проектът на Тръмпър беше замразен, тя насочи отново цялото си внимание към Даниъл и към проблема с неговото наследство.
Адвокатите й бяха потвърдили, че няма начин тя да оспори завещанието, освен ако Даниъл Тръмпър не се откаже по своя воля от правата си. Дори съставиха документ, който той да подпише при така създалите се обстоятелства, и оставиха на госпожа Трентам непосилната задача да осигури подписа му.
Тя обаче не си представяше обстоятелства, при които двамата да се срещнат, ето защо отписа начинанието като обречено. Въпреки това надлежно заключи съставения от адвокатите документ в долното чекмедже на писалището си в дневната, където държеше всички книжа, свързани по един или друг начин с Тръмпър.
— Много се радвам да ви видя отново, драга ми госпожо — подхвана господин Снедълс. — Не знам как да ви се извиня, задето се забавих толкова с възложената ми от вас задача. То се знае, че няма да ви искам още пари и ще се задоволя със сумата, за която се разбрахме първоначално.
Книжарят не успя да види изражението върху лицето на госпожа Трентам, защото тя още не бе вдигнала воалетката. Тръгна след стареца, който я поведе покрай рафтовете, отрупани с прашни книги. Накрая влязоха в стаичката в дъното на книжарницата, където Снедълс я запозна с доктор Холкум, и той като него облечен в дебел балтон. Госпожа Трентам отказа да седне на предложения й стол, защото забеляза, че и той е покрит с тънък слой прах.
Старецът посочи гордо осемте сандъка, сложени върху писалището. Прекъсван от време на време от доктор Холкум, се впусна да обяснява близо час как двамата са съставили опис на всички книги в библиотеката на покойния й баща: първо на писателите в азбучен ред, после по жанрове и накрая по заглавия. В долния десен ъгъл на всяко картонче с молив беше четливо написана и приблизителната цена на всеки том.
Госпожа Трентам прояви към Снедълс учудващо търпение — само от време на време му задаваше въпроси, отговорите на които изобщо не я вълнуваха — и изслуша пространните му и сложни обяснения какво е правил през последните пет години.
— Свършили сте великолепна работа, господин Снедълс — похвали тя стареца, след като той й показа и последното картонче: „Юго, Виктор (1802 — 1885)“. — Не бих могла и да мечтая за повече.
— Много сте великодушна, драга ми госпожо — отвърна старецът и се поклони ниско, — но всъщност открай време сте проявявали искрена загриженост към тези неща. Баща ви надали е могъл да намери по-подходящ човек, който да се заеме с делото на неговия живот.
— Ако не ме лъже паметта, се разбрахме за хонорар от петдесет гвинеи — рече госпожа Трентам, след което извади от дамската си чанта чек и го подаде на собственика на книжарницата.
— Благодаря ви, уважаема госпожо — отвърна господин Снедълс, после взе чека и го пусна разсеяно в един пепелник.
Едва се сдържа да не добави: „На драго сърце бих ви платил двойно повече за привилегията да се заема с такова начинание“.
Госпожа Трентам се взря в листовете с описа и оценката на библиотеката и рече:
— Доколкото виждам, сте оценили цялата сбирка на малко под пет хиляди лири стерлинги.
— Точно така, драга ми госпожо. Но съм длъжен да ви предупредя, че съм се презастраховал и стойността вероятно е по-висока. Някои от книгите са изключително редки, трудно е да се каже колко ще платят за тях, ако ги обявите за продан.