— Това означава ли, че ако реша да се разделя с библиотеката, сте готов да ми броите толкова? — попита госпожа Трентам и погледна стареца право в очите.
— За мен не би имало по-голямо удоволствие, драга ми госпожо — отговори книжарят. — Но, уви, опасявам се, че просто не разполагам с достатъчно средства.
— А какво ще кажете, ако ви поверя отговорността да продадете книгите? — попита госпожа Трентам, без да сваля очи от възрастния книжар.
— За мен няма по-голяма привилегия, уважаема госпожо, ала подобно начинание може да отнеме доста месеци… че и години.
— В такъв случай, господин Снедълс, бихме могли да се споразумеем.
— Да се споразумеем ли? Не ви разбирам, уважаема госпожо.
— Може би да влезем в съдружие, господин Снедълс.
34.
Госпожа Трентам одобри избора на Найджъл на съпруга — то оставаше да не я одобри, нали тъкмо тя всъщност я бе избрала.
Вероника Бери притежаваше всички качества, които според бъдещата й свекърва бяха необходими, за да влезе в семейство Трентам. Беше от добро семейство: баща й бе вицеадмирал, който поне засега не се числеше в списъците на кандидат запасняците, а майка й бе дъщеря на помощник-епископ. Бяха заможни, без да са богати, и по-важно, от трите деца, всичките момичета, Вероника бе най-голяма.
Венчавката се състоя в енорийската църква на Кимъридж в Дорсет, където навремето Вероника бе кръстена от викария, беше получила първо причастие от помощник-епископа и сега бе венчана от епископа на Бат и Уелс. Гощавката бе богата, без да бъде разточителна. „Децата“, както госпожа Трентам упорито ги наричаше, щели, както обясняваше тя на всички, да карат медения си месец в родовото имение в Абърдийн, а после щели да се приберат в скромната къща на Кадоган Плейс, която тя им била избрала. Попитаха ли я — а и да не я питаха — госпожа Трентам вметваше, че къщата се намирала само на две крачки от Честър Скуеър.
На сватбената гощавка бяха поканени всички трийсет и двама съдружници в „Киткат и Ейкън“, посредническата фирма, където Найджъл работеше, само петима обаче успяха да дойдат чак в Дорсет.
По време на увеселението върху моравата пред къщата на вицеадмирала госпожа Трентам се постара да разговаря с всички присъстващи съдружници. За неин ужас никой от тях не се изказа особено обнадеждаващо за бъдещето на сина й.
Беше се надявала Найджъл да стане съдружник скоро след като навърши четирийсет, понеже знаеше, че мнозина по-млади мъже вече бяха видели имената си отпечатани в горния ляв ъгъл на листовете за писма на фирмата, въпреки че бяха постъпили в нея доста след сина й.
Тъкмо да започнат поздравленията и наздравиците, плисна дъжд, който принуди сватбарите да хукнат обратно към шатрата. На госпожа Трентам й се стори, че словото на младоженеца е могло да бъде посрещнато малко по-радушно. Но тя се утеши с мисълта, че не е никак лесно да ръкопляскаш, когато в едната ръка държиш чаша шампанско, а в другата — питка с аспержи. Ето, и кумът на Найджъл — Хю Фоланд, не се беше справил кой знае колко по-добре.
След наздравиците госпожа Трентам потърси Майлс Реншо, старши съдружник в „Киткат и Ейкън“, дръпна го настрани и му довери, че в близко бъдеще възнамерявала да вложи доста голяма сума в търговско дружество, което щяло да пусне акции на борсата. Ето защо щяла да се нуждае от съвета му при прилагането на, както се изрази, дългосрочната си стратегия.
Тази новина не изтръгна кой знае какъв отклик от Реншо, който още помнеше как госпожа Трентам го е уверявала, че след смъртта на баща си ще им повери управлението на акциите на Хардкасълови. Той все пак й предложи, щом акциите се появят на пазара, да намине в кантората в Сити, за да обсъдели по-подробно сделката.
Госпожа Трентам благодари на господин Реншо и продължи да обикаля от гост на гост, сякаш именно тя бе младоженката.
Така и не забеляза как Вероника често се въси неодобрително.
Последния петък на септември 1947 година Гибсън почука тихо на вратата в дневната, влезе и оповести:
— Капитан Даниъл Трентам.
Нозете на госпожа Трентам се подкосиха още щом зърна младежа, облечен в униформа на капитан от Кралския стрелкови полк. Той влезе с напета стъпка и застана насред помещението. В съзнанието на жената тутакси изникна срещата, състояла се в същата стая преди около двайсет и пет години. Тя успя криво-ляво да прекоси дневната, после се свлече на канапето.