Нед Денинг и Боб Мейкинс, и двамата работили близо трийсет години при Чарли, рядко се обявяваха срещу желанията на председателя, докато Саймън Матюс често проявяваше изблици на независимост, с което само потвърждаваше първоначалното високо мнение на Беки за него.
— Последното, което ни трябва в момента, е стачка — отсече Мерик. — Тъкмо си стъпихме на краката.
— Но исканията на профсъюзите са направо възмутителни — възрази Тим Нюман. — Повишение на заплатите от десет шилинга, четирийсет и четири часова работна седмица, и то точно когато се канят да въведат задължителното заплащане на извънредния труд… повтарям, исканията са възмутителни.
— Повечето други универсални магазини вече са ги приели — вметна Мерик, след като погледна статията във вестник „Файненшъл Таймс“ пред себе си.
— Това ще бъде непосилно бреме за нас — намеси се отново Нюман. — Длъжен съм да предупредя управителния съвет, че така разходите ни за заплати през тази година ще скочат с цели двайсет хиляди лири стерлинги, и то без да включваме заплащането на извънредния труд. В крайна сметка ще пострада само една група хора — нашите акционери.
— Колко печели сега един продавач? — попита тихо господин Бейвърсток.
— Двеста и шейсет лири стерлинги годишно — отвърна Артър Селуин, без да му се налага да проверява. — С парите за прослужено време, които плащаме на всички, работили в дружеството петнайсет години, сумата нараства на цели четиристотин и десет лири годишно.
— Безброй пъти сме превишавали тази сума — уточни доста рязко Чарли. — И така, крайно време е да решим ще отстояваме ли становището си, или ще се поддадем на исканията на профсъюзите?
— Струва ми се, господин председателю, че приемате нещата твърде драматично — намеси се Дафни, която досега беше мълчала. — Може да се окаже, че те не са нито толкова черни, нито толкова бели, колкото си мислите.
— Предлагате ли нещо друго? — възкликна Чарли, без дори да се опитва да прикрива учудването си.
— Зависи, господин председателю. Първо, нека видим какво рискуваме, ако повишим заплащането на служителите. Очевидно ще се лишим от доста средства, да не говорим пък, че ще ни обявят за мекушави. От друга страна, ако не изпълним исканията им, вероятно ще загубим и добри, и по-лоши работници, които ще отидат при основните ни конкуренти.
— И какво предлагате, лейди Уилтшир? — попита Чарли, който се обръщаше към Дафни на титла винаги когато искаше да подчертае, че не е съгласен с нея.
— Може би компромис — отвърна Дафни, но все така без да се поддава на емоциите. — Ако според господин Селуин това изобщо е възможно на този късен етап. Дали например професионалните съюзи изобщо са склонни да обсъждат някакво друго предложение за заплащането и работното време, което да бъде разгледано заедно с изпълнителния директор?
— Стига управителният съвет да реши, винаги бих могъл да поговоря с Дон Шорт, водача на Профсъюза на търговските работници — отвърна Артър Селуин. — Смятам го за свестен, разбран човек, който през годините е проявявал вярност към „Тръмпър“.
— И таз добра, изпълнителният директор да се разправя с представител на профсъюзите! — ревна Чарли. — Само това оставаше, да предложите Шорт за член на управителния съвет.
— В такъв случай господин Селуин би могъл да се срещне с него неофициално — вметна Дафни. — Убедена съм, че точно той винаги ще намери общ език с господин Шорт.
— Съгласен съм с лейди Уилтшир — подкрепи я Бейвърсток.
— Тогава предлагам да упълномощим господин Селуин да преговаря от наше име — допълни Дафни. — Да се надяваме, че ще намери начин да предотврати стачката, без да удовлетворява всичките искания на профсъюзите.
— Защо да не опитам! — рече Селуин. — На следващото заседание ще докладвам какво съм постигнал.
За кой ли път Беки се възхити на Дафни, обезвредила заедно с Артър Селуин бомбата с часовников механизъм, която председателят на управителния съвет като нищо щеше да остави да избухне насред заседателната маса.
— Благодаря, Артър — рече малко намусено Чарли. — Така да бъде. Други въпроси?