— Търсили сте ме.
— Да. Влизай, Кати.
Беки вдигна очи към високото стройно момиче с буйна къдрава руса коса и лице, по което още личаха лунички. Ласкаеше се при мисълта, че навремето и тя е имала изваяното телце на Кати, но огледалото в банята доста жестоко й напомняше, че наближава шеметно петдесетия си рожден ден.
— Исках само да прегледам последните коректури на каталога на търга със сребърни предмети, преди да ги пратите в печатницата.
— Извинявайте, че не бях тук, когато сте се върнали от заседанието на управителния съвет — рече Кати. — Изникна нещо, което ме притесни. Може и да драматизирам, но ми се струва, че трябва да знаете.
Беки си свали очилата, сложи ги върху писалището и погледна съсредоточено момичето.
— Слушам.
— Помните ли онзи мъж, който на търга за италиански картини скочи от мястото си и предизвика цялата шумотевица около Бронзино?
— Оставаше да не го помня!
— Днес сутринта отново беше в галерията.
— Сигурна ли си?
— Повече от сигурна. Набит, с прошарена коса, кафеникави от тютюна мустаци и бледо лице. Толкова е нагъл, че отново бе облечен в същото ужасно туидено сако с жълтата вратовръзка.
— Какво иска пък сега?
— И аз не знам, макар че не го изпусках от очи. Не разговаря с никого от галерията, но прояви подчертан интерес към някои от експонатите, включени в търга със сребърни предмети, особено към номер деветнайсет.
Беки си сложи отново очилата и бързо отгърна страниците на каталога, докато стигна до въпросния експонат: „Сребърен сервиз за чай от времето на крал Джордж, състоящ се от четири части — чайник, захарница, цедка и щипци за захар, всички с отпечатана върху тях проба с малка котва“. Тя погледна и буквите „АХ“ отстрани в полето.
— Предварително определена цена седемдесет лири стерлинги. Един от най-хубавите сервизи.
— Непознатият явно е съгласен с вас — отвърна Кати, — дълго оглежда всеки предмет, през цялото време си водеше записки, после си тръгна. Дори свери чайника със снимка, която носеше.
— Нашата ли?
— Не, очевидно друга.
Беки отново погледна илюстрацията в каталога.
— Не бях тук, когато сте се върнали от заседанието, защото след като мъжът си тръгна от галерията, реших да го проследя.
— Проявила си съобразителност — похвали я шефката й и се усмихна. — И къде изчезна нашият тайнствен непознат?
— Отиде на Честър Скуеър — отвърна по-младата жена. — Голяма къща по средата отдясно. Мъжът пусна в пощенската кутия някакъв пакет, но не влезе в къщата.
— На номер деветнайсет ли?
— Точно така — изненада се Кати. — Знаете ли къщата?
— Само отвън — рече Беки, без да дава повече обяснения.
— Мога ли да помогна с още нещо?
— Да, можеш. Като начало помниш ли нещо за клиента, донесъл сервиза?
— О, да — потвърди Кати, — понеже ме повикаха аз да обслужа жената. — Тя помълча, помълча и добави: — Не се сещам за името, но беше възрастна и… точно така, доста изтънчена, така бих я описала. — Кати се поколеба и продължи: — Доколкото си спомням, обясни, че е дошла чак от Нотингам. Сподели, че сервизът е наследство от майка й. Не й се искало да го продава, но била „притисната от обстоятелствата“. Точно така се изрази.
— А какво бе мнението на господин Фелоус, когато му показа сервиза?
— Един от най-прекрасните образци от онова време, обявявани някога на търг — всичките му части са почти в отлично състояние. Както виждате и от предварителната оценка, Питър е убеден, че сервизът ще получи добра цена.
— В такъв случай е най-разумно още сега да се обадим в полицията — отсече Беки. — Само това оставаше нашият тайнствен мъж пак да се изтъпани пред всички на самия търг и да обяви, че и този сервиз е откраднат.
Тя вдигна слушалката на апарата върху писалището и помоли да я свържат със Скотланд Ярд. Подир малко се обади някой си инспектор Дийкинс от отдел „Углавно следствие“ и след като изслуша подробностите за случилото се сутринта, се съгласи още същия следобед да дойде в галерията.