— Ако изтегляме всеки експонат, към който този тип проявява интерес, нищо чудно в скоро време да се наложи да пуснем кепенците и да се отдадем на звездобройство — подметна Саймън.
В понеделника преди търга инспектор Дийкинс се обади и настоя да се види незабавно с Беки. След половин час вече беше в галерията, отново заедно със сержанта. Този път единственото, което извади от чантата, беше брой на излизащия в Абърдийн „Ивнинг Експрес“ от петнайсети октомври 1949 година.
Помоли да му покажат повторно сервиза за чай от времето на крал Джордж. Беки кимна и полицаят сравни старателно всяка вещ със снимката на една от вътрешните страници на вестника.
— Точно така, същите са — оповести той, след като отново свери сервизите.
Показа снимката и на Беки. Кати и Питър Фелоус също разгледаха внимателно всяка част от сервиза и я свериха с фотографията и трябваше да се съгласят с Дийкинс, че съвпадението е пълно.
— Та това сервизче е откраднато преди три месеца от Музея на среброто в Абърдийн — обясни инспекторът. — Ония некадърници от местната полиция дори не си дадоха труда да ни уведомят. Очевидно смятат, че не им влиза в работата.
— И какво ще правим сега? — попита Беки.
— Колегите в Нотингам вече са гостували на госпожа Досън и са открили и други сребърни предмети и накити, укрити в къщата. Отвели са я в участъка, та, както биха се изразили журналистите, тя да съдейства на разследването. — Дийкинс прибра вестника в чантата. — Позвъних, за да потвърдя какво съм научил и вероятно още днес госпожа Досън ще бъде обвинена в кражба. Но се опасявам, че ще се наложи да занеса сервиза в Скотланд Ярд — като веществено доказателство.
— Разбира се — отвърна Беки.
— Сержантът ще ви издаде разписка, лейди Тръмпър. Искам да ви благодаря и за съдействието. — Инспекторът погледна възхитен сервиза и се поколеба. — Една месечна заплата.
Той вдигна шапка, после двамата полицаи си тръгнаха от галерията.
— И сега какво ще правим! — възкликна Кати.
— Нямаме голям избор — въздъхна тежко Беки. — Ще започнем търга, все едно не е станало нищо, и когато стигнем до сервиза, просто ще обявим, че е изтеглен.
— Да де, но нашият приятел веднага ще скочи и ще оповести на всеослушание: „Ето ви още един пример как галерията рекламира откраднати вещи и в последния момент ги вади от търга!“. Всички ще си помислят, че сме заприличали на заложна къща, а не на галерия — подвикна ядосан Саймън. — Май е крайно време да ограничим достъпа и да допускаме само проверени хора.
Беки не отвърна нищо.
— Щом имаш такива опасения, Саймън, защо да не опитаме да извлечем полза от цялата шумотевица? — предложи Кати.
— Как? — попита Беки и заедно със Саймън се извърна рязко към младата австралийка.
— Нека за разнообразие този път ние се обърнем към пресата.
— Не те разбирам.
— Ще звъннем на онзи журналист от „Дейли Телеграф“… как му беше името? А, да, Баркър, и ще му разкажем всичко от игла до конец.
— И какво ще постигнем с това? — изненада се Беки.
— Този път той ще научи нашата версия за случилото се и ще се зарадва много, че е единственият журналист, добрал се до информацията — особено след издънката с Бронзино.
— Мислиш ли, че ще прояви интерес към сребърен сервиз за някакви си седемдесет лири стерлинги?
— Как няма да не прояви, все пак става въпрос за шотландски музей и за крадла професионалистка, задържана в Нотингам! Особено пък ако не кажем на никой друг.
— Нали нямаш нищо против, Кати, ти да се заемеш с господин Баркър? — попита Беки.
— Само ми дайте тази възможност.
На другия ден „Дейли Телеграф“ пусна на трета страница малка, но добре открояваща се дописка, в която се съобщаваше, че от галерия „Тръмпър“ са се свързали с полицията, след като са се усъмнили в произхода на сервиз за чай от времето на крал Джордж, за който по-късно се е установило, че е бил откраднат от Музея на среброто в Абърдийн. По-нататък в статията се казваше, че полицията в Нотингам е задържала жена, обвинена че пласира откраднати вещи, цитираха се и думите на инспектор Дийкинс от Скотланд Ярд: Жалко, че не всички галерии в Лондон са бдителни като „Тръмпър“.
На търга същия следобед се стекоха много хора и въпреки че бе извадила един от най-ценните експонати, галерията успя да продаде доста от другите предмети на цени, по-високи от предвидените. Непознатият в туиденото сако и жълтата вратовръзка така и не се появи.