— Едва ли някога ще научим, сър Чарлс. Знам обаче, че по време на тази среща Даниъл се е споразумял с госпожа Трентам.
— За какво? — попита Чарли.
Възрастният адвокат извади от папката пред себе си поредния лист хартия и прочете думите, написани собственоръчно от госпожа Трентам:
— „В замяна на това, че госпожа Трентам ще изтегли възраженията си срещу молбата за строежа на кулите «Тръмпър» и освен това няма да възстановява разрушените жилищни сгради на Челси Терас, Даниъл Тръмпър се отказва от правото си да наследи сега или в бъдеще състоянието на Хардкасъл.“ По онова време Даниъл, разбира се, не е и подозирал, че сър Реймънд е завещал почти всичко на него.
— Ето защо госпожа Трентам е отстъпила, без да се съпротивлява! — възкликна накрая Чарли.
— Очевидно да.
— И Даниъл го е направил, без да ни каже — завайка се Беки, докато мъжът й четеше отново документа.
— Както личи, да, лейди Тръмпър.
— Споразумението има ли юридическа стойност? — беше първото, което Чарли попита, след като прочете страницата, написана с почерка на госпожа Трентам.
— Опасявам се, че да, сър Чарлс.
— Но при положение че Даниъл не е знаел какво точно съдържа завещанието?…
— Това е договор, сключен между двама души. Съдът ще постанови, че щом госпожа Трентам е изпълнила своята част от задължението, Даниъл също би трябвало да се откаже от претенциите си към наследството на Хардкасъл.
— А ако е подписал споразумението, защото е бил принуден?
— Кой, сър Чарлс, ще повярва, че една старица, прехвърлила седемдесетте, е успяла да принуди младеж на двайсет и шест години?
— Но защо изобщо са се срещали?
— Нямам представа — отвърна господин Бейвърсток. — Както личи, тя не е споделила дори с адвокатите си при какви точно обстоятелства са се видели. Но вие със сигурност сте наясно защо сметнах, че сега не му е времето да повдигате пред Даниъл въпроса за завещанието на сър Реймънд.
— Взели сте правилното решение — увери го домакинът.
— Никога повече не бива да говорим за това — пророни едва ли не през шепот Беки.
— Но защо? — учуди се мъжът й и я прегърна през раменете.
— Защото не искам Даниъл да се самообвинява, докато е жив, че е предал прадядо си, при положение че е подписал споразумението единствено за да помогне на нас — промълви през сълзи Беки.
— Сигурно не е зле да си поговоря с него насаме, по мъжки.
— Само да си посмял, Чарли, да отваряш пред сина ми дума за Гай Трентам! Забранявам ти.
Той свали ръка от раменете й и я погледна като дете, което са нахокали безпричинно.
— Доволна съм, че именно вие ни съобщихте неприятната новина — обърна се Беки към адвоката. — Винаги сте били много мил с нас.
— Благодаря ви, лейди Тръмпър, но се опасявам, че имам още лоши новини.
Беки стисна ръката на мъжа си.
— Трябва да ви уведомя, че този път госпожа Трентам не се е задоволила да нанесе само един удар.
— Какво още може да ни причини! — възкликна Чарли.
— Както личи, е решила да се раздели с парцела на Челси Терас.
— Направо не мога да повярвам — рече Беки.
— Защо пък да не вярваш — вметна мъжът й. — Но на каква цена?
— Точно там е проблемът — натърти господин Бейвърсток, след което се наведе и извади от старата кожена чанта втора папка.
Чарли и Беки се спогледаха бързо.
— Госпожа Трентам ви предлага парцела на Челси Терас в замяна на десет на сто от акциите в „Тръмпър“. — Известно време Бейвърсток мълча. — И на място в управителния съвет, което да заеме синът й Найджъл.
— И дума да не става! — отсече домакинът.
— Ако отхвърлите предложението й — продължи адвокатът, — тя възнамерява да продаде парцела по пазарни цени — на онзи, който й брои най-много… който и да е той.
— Така да бъде — рече Чарли. — Накрая пак ние ще купим земята.
— Подозирам, че на много по-висока цена, отколкото струват десетте процента във фирмата — отбеляза Беки.
— След всичко, което тази жена ни причини, съм готов да й платя и повече.
— Освен това — допълни господин Бейвърсток, — госпожа Трентам настоява управителният съвет да се запознае на следващото си заседание с предложението й и да го гласува.
— Но тя няма право да иска подобно нещо! — възмути се Чарли.