— А какво ще правите, господин председателю, с празния парцел, ако „Тръмпър“ изведнъж се сдобие със земята на госпожа Трентам? — попита Дафни и за миг извади от равновесие всички.
— Ще се разширим — отвърна Чарли. — И без това вече се пръскаме по шевовете. Този парцел означава най-малко четири хиляди и петстотин допълнителни квадратни метра търговска площ. Стига да успея да го купя, това ще ми развърже ръцете да открия още двайсет щанда.
— А колко ще ни струва подобен строеж?
— Много пари — намеси се Пол Мерик, — с които надали ще разполагаме, ако се наложи да се охарчваме излишно за пустеещия парцел.
— Нужно ли е да ви напомням, че тази година е особено успешна за нас? — тупна по масата Чарли.
— Така е, господин председателю. Ала нека аз пък ви напомня, че навремето заявихте същото, а пет години по-късно бяхте пред фалит.
— Да, но само защото се очакваше да избухне война — настоя Чарли.
— Е, този път може да се разорите и без война — подметна ехидно Мерик.
Двамата се вторачиха един в друг, безсилни да прикрият взаимната омраза.
— Не, наш дълг е най-вече да отстояваме интересите на акционерите — продължи Мерик и огледа един по един събралите се около заседателната маса. — Ако те научат, че сме платили неразумно много за този парцел само защото… как ли да се изразя по-меко… само заради личната вражда между купувача и продавача, на следващото общо събрание няма да ни се размине току-така — нищо чудно, господин председателю, да ви поискат и оставката.
— Готов съм да поема риска — отсече Чарли — вече почти крещеше.
— Аз пък не съм готов — отговори спокойно другият мъж. — И не само това, вече знаем, че ако не приемем предложението на госпожа Трентам, тя ще свика извънредно общо събрание, за да изложи случая пред акционерите, и аз не се и съмнявам накъде ще наклонят везните. Според мен е време да подложим въпроса на гласуване, вместо да водим този безсмислен спор.
— Я чакайте… — поде Чарли.
— Не, няма да чакам, господин председателю, и предлагам да приемем щедрото предложение на госпожа Трентам да ни преотстъпи парцела в замяна на десет на сто от акциите на дружеството.
— А какво предлагате да правим със сина й? — подвикна пак Чарли.
— Би било редно незабавно да го поканим в управителния съвет — отговори Мерик.
— Ама…
— Няма „ама“, благодаря ви, господин председателю — прекъсна го Мерик. — Крайно време е да гласуваме. Не бива да допускаме личните пристрастия да замъгляват здравия разум.
Настъпи мълчание. Накрая Артър Селуин рече:
— Тъй като беше внесено предложение, бъдете така любезна, госпожице Алън, да отразите в протокола гласуването.
Джесика Алън кимна и огледа един по един деветимата членове на управителния съвет.
— Господин Мерик?
— За.
— Господин Нюман?
— За.
— Господин Денинг?
— Против.
— Господин Мейкинс?
— Против.
— Господин Вейвърсток?
Адвокатът долепи длани до масата и като че ли се подвоуми, сякаш изправен пред невъзможен избор.
— За — каза накрая той.
— Лейди Тръмпър?
— Против — рече без колебание Беки.
— Лейди Уилтшир?
— За — промълви тихо Дафни.
— Защо? — възкликна Беки, безсилна да повярва.
Дафни се извърна с лице към старата си приятелка.
— Защото предпочитам врагът да ни мъти водата вътре в заседателната зала, а не извън нея, където може да ни навлече още по-големи неприятности.
Беки пак не можа да повярва на ушите си.
— Вие, сър Чарлс, сигурно сте против.
Чарли кимна рязко.
Господин Селуин вдигна очи.
— И какво излиза, четирима са гласували „за“ и четирима „против“, така ли? — попита той Джесика.
— Да, точно така, господин Селуин — потвърди секретарката, след като за втори път прокара пръст по списъка с имената.
Всички впериха поглед в изпълнителния директор. Той остави писалката върху попивателната пред себе си.
— В такъв случай ще постъпя така, както според мен го изискват дългосрочните интереси на дружеството. Гласувам за това да приемем предложението на госпожа Трентам.
Всички около масата без Чарли започнаха да говорят един през друг. Господин Селуин поизчака и добави: