— Предложението, господин председателю, беше прието с пет гласа „за“ и четири „против“. Ще наредя на банкерите и адвокатите да подготвят документите и да се постараят сделката да бъде сключена без излишни спънки и в съответствие с устава на акционерното дружество.
Без да казва нищо, Чарли продължи да гледа пред себе си.
— Ако няма други въпроси, господин председателю, може би трябва да обявите заседанието за закрито.
Чарли кимна, но пак не помръдна, а другите членове на управителния съвет станаха и излязоха от залата. Само Беки продължи да седи на мястото си по средата на дългата маса. След броени мигове двамата вече бяха сами.
— Да ти призная, трябваше да ги купя тези жилищни сгради още преди трийсет години.
Беки не каза нищо.
— И не биваше да пускаме акции, докато тая вещица е жива.
Чарли стана и отиде бавно при прозореца, откъдето се взря в празната пейка на отсрещния тротоар. Жена му продължаваше да мълчи.
— Само като си помисля! Казах на Саймън, че не е толкова важно да присъства на днешното заседание!
Беки пак не отвърна.
— Поне знам какво е намислила тая усойница за ненагледния си Найджъл.
Беки вдигна вежда точно когато мъжът й се обърна и я погледна.
— Наумила си е той да ме наследи като председател на управителния съвет на „Тръмпър“.
Кати
1947 — 1950
39.
Когато бях малка, имаше един-единствен въпрос, на който все не можех да отговоря: „Кога за последно си виждала баща си?“. За разлика от младия рицар просто не знаех отговора. Всъщност нямах и представа кой е баща ми, а и майка ми. Повечето хора не си дават сметка колко пъти на ден, в месеца или на година им задават този въпрос. И ако отговорът е: „Не знам, защото и двамата са починали и не ги помня“, всички те гледат изненадано и мнително, дори по-лошо, с неверие. Накрая се научаваш да хвърляш димна завеса или просто да сменяш темата. Няма разновидност на въпроса за родителите, от която да не съм измислила как да се измъквам.
Имам съвсем смътни спомени от родителите си: баща ми вечно крещеше, а майка ми бе толкова наплашена, че рядко отваряше уста. Имам чувството и че се казваше Ана. Ако не броим това, и двамата са останали в съзнанието ми като размазано петно.
Само как завиждах на децата, които веднага се впускаха да разказват за майките и бащите си, за братята, сестрите, дори за вторите братовчеди и далечните си лели. А аз знаех за себе си само едно: че съм израсла в сиропиталище „Света Хилда“ в Парк Хил, Мелбърн. Директорка: госпожица Рейчъл Бенсън.
Доста от децата в сиропиталището все пак имаха роднини, някои получаваха писма, дори понякога им идваха на свиждане. А при мен, доколкото си спомням, е идвала само една възрастна, доста сурова на вид жена, облечена в дълга черна рокля, носеше черни дантелени ръкавици чак до лактите и говореше някак странно. Нямах представа каква ми се пада, ако изобщо ми се падаше някаква.
Госпожа Бенсън прояви към нея голямо уважение, спомням си, дори направи реверанс, когато тя си тръгна, аз обаче така и не научих името й, а щом пораснах достатъчно, за да попитам коя е, госпожица Бенсън започна да се кълне, че нямала и понятие за кого й говоря. Понечех ли да попитам директорката кои са родителите ми, тя отсичаше загадъчно:
— По-добре да не знаеш, моето дете.
Не знам в английския език да има изречение, което да ме кара да се опитвам още по-упорито да се добера до истината за майка си и баща си.
Годините минаваха и аз започнах да задавам въпросите за родителите си по-завоалирано, поне така ми се струваше — подпитвах заместник-директорката, класната, готвачките, дори чистачката, но винаги се натъквах на същата непробиваема стена. На четиринайсетия си рожден ден помолих да поговоря с госпожица Бенсън — смятах да й поставя въпроса ребром. Макар и отдавна да бе забравила онова „По-добре да не знаеш, моето дете“, тя пак взе да увърта и този път ми заяви:
— Да ти призная, Кати, и аз не знам.
Реших да не я питам повече, но не й повярвах, защото някои от по-възрастните учителки току ме поглеждаха някак странно, най-малко два пъти съм ги хващала и да си шушукат зад гърба ми, мислеха си, че не ги чувам.
Нямах снимки на родителите си, нямах си нищо за спомен от тях, нямах дори доказателства, че някога са съществували, ако не броим едно кръстче, за което си бях втълпила, че е сребърно. Помня, че ми беше от мъжа, който постоянно крещеше — откакто ми го даде, не го свалях от врата си, носех го на тънка връвчица. Една вечер, когато се събличах в спалното помещение, госпожа Бенсън зърна моето съкровище и попита откъде съм го взела — обясних й, че Бетси Комптън ми го е дала в замяна на десетина стъклени топчета, небивалица, на която директорката като че ли се хвана. Ала от този ден нататък криех кръстчето от любопитни очи.