Явно съм от малкото деца, на които още от първия ден им е приятно да ходят на училище. За мен класната стая бе блажено убежище от моя затвор и от неговите надзиратели. Всяка минута в местното училище означаваше, че не ми се налага да бъда в сиропиталището, и аз бързо установих, че колкото по-усърдно се трудя, толкова повече ми позволяват да стоя в класната стая. Часовете в училище се удължиха допълнително, когато на единайсет години се преборих да ме вземат в девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, където от ранна сутрин до късно вечерта имаше колкото щеш извънкласни занимания, така че „Света Хилда“ се превърна в място, където само нощувах и закусвах.
Докато учех в класическата гимназия, се запалих по рисуването, благодарение на което прекарвах дълги часове в така нареченото ателие — там никой не ме наглеждаше и поучаваше — тренирах и тенис, където единствено с къртовски труд и прилежност успях да си спечеля място във втория отбор на училището, а заради това ми позволиха да тренирам и вечерно време, докато се мръкне. Ходех и на крикет, за който нямах никаква дарба, та ме слагаха да броя точките — така не се и помръдвах от мястото си, докато не запратеха и последната топка, затова пък всяка събота се мятах с останалите на автобуса и отивахме на среща с отбора на някое друго училище. Бях сред малкото деца, които предпочитаха да играят на чужд, а не на собствен терен.
На шестнайсет години преминах в последния гимназиален клас и започнах да се трудя още по-усърдно — обясниха на госпожица Бенсън, че вероятно ще спечеля стипендия за Университета в Мелбърн, нещо, което не се случваше всеки ден на възпитаник на сиропиталище „Света Хилда“.
Всеки път, когато получавах похвала или порицание — а откакто тръгнах на училище, ме порицаваха все по-рядко — трябваше да се явя в кабинета на госпожица Бенсън, където тя казваше пет-шест насърчителни или укорни думи, а после описваше върху лист хартия какво точно се е случило и го пъхаше в папка, която прибираше в кантонерката точно зад писалището й. Докато изпълняваше този ритуал, аз я наблюдавах много внимателно. Директорката първо вадеше от горното ляво чекмедже на писалището ключ, сетне отиваше при кантонерката, издърпваше папката от редичката, обозначена с буквите „ОПР“, прибираше в нея листчето с похвалата или порицанието, заключваше кантонерката и връщаше ключа в чекмеджето. Никога не се отклоняваше от тази последователност.
Друго непоклатимо нещо в живота на госпожица Бенсън беше годишната й отпуска, когато тя ходеше на гости у роднините си в Аделаида. Това се случваше всяка година през септември и този път аз го очаквах така, както други чакат ваканцията.
След като избухна войната, се притесних, че директорката ще вземе да промени строго установения в живота й ред — все пак ни предупредиха, че ще се наложи всички да правим жертви.
Но госпожица Бенсън очевидно нямаше намерение да прави жертви и онова лято, въпреки ограниченията в пътуването и недостига на средства, потегли към Аделаида точно в същия ден, както винаги дотогава. Изчаках да минат пет дни, откакто таксито я откара на гарата, и реших, че сега вече е безопасно да осъществя безобидния си набег.
На шестата нощ не мигнах чак до един часа — лежах като препарирана, докато не се уверих, че останалите шестнайсет момичета в спалното помещение са потънали в непробуден сън. Едва тогава станах от леглото, взех от шкафчето на момичето до мен джобно фенерче и се отправих през площадката към стълбището. Ако случайно ме спипаха, вече си бях измислила оправдание — щях да кажа, че ми е прилошало, и тъй като през дванайсетте години, откакто бях в сиропиталище „Света Хилда“, почти не бях стъпвала в лечебницата, бях убедена, че ще ми повярват. Заслизах предпазливо по стълбите, без да се налага да включвам фенерчето: откакто госпожица Бенсън беше потеглила за Аделаида, всяка сутрин бях тренирала и бях изминавала пътя със затворени очи. Щом стигнах кабинета на директорката, отворих вратата и се шмугнах вътре — чак тогава включих и фенерчето. Отидох на пръсти при писалището на госпожица Бенсън и издърпах внимателно горното ляво чекмедже. Виж, не бях подготвена, че ще намеря вътре двайсетина различни ключа — някои бяха навързани на връзки, други лежаха отделно, но не бяха надписани. Помъчих се да си спомня формата и големината на ключа, с който госпожица Бенсън отключва кантонерката, но така и не се сетих как изглежда, затова, направлявана единствено от джобното фенерче, няколко пъти изминах разстоянието от писалището до кантонерката и обратно, докато открия ключа, завъртял се на сто и осемдесет градуса.