Издърпах възможно най-бавно горното чекмедже, ала пантите пак изскърцаха гръмовно. Спрях и, затаила дъх, нададох ухо дали някъде в сградата се чува движение. Дори надзърнах под вратата, за да се убедя, че не са включили внезапно осветлението. След като се уверих, че не съм събудила никого, се заех да прехвърлям папките в чекмеджето на кантонерката, отбелязано с буквите „ОПР“: Робъртс, Рос, Роуз… Издърпах тежката папка с моето име и я оставих върху писалището на директорката. Седнах на стола й и като си светех с фенерчето, захванах да преглеждам внимателно страниците една по една. Бях на шестнайсет години, в сиропиталище „Света Хилда“ бях от дванайсет години и затова папката беше доста дебела. Беше ми напомнено за всички бели, които някога съм вършила, включително и това, че навремето съм подмокряла леглото, а също похвалите за рисунките ми, особено за един от акварелите, който още висеше в столовата. Но колкото и да прехвърлях листовете в папката, така и не открих нищо за времето, преди да навърша три годинки. Запитах се дали това не е някакво правило, важащо за всички в сиропиталището. Надзърнах набързо в папката на Джени Роуз. За свой ужас се натъкнах на името и на баща й (Тед, починал), и на майка й (Сюзан). Беше прикачена и бележка, в която се казваше, че госпожа Роуз имала още три деца и след смъртта на съпруга си, починал от сърце, не можела да се грижи и за четвърто.
Заключих кантонерката, върнах ключа в горното ляво чекмедже на писалището на госпожица Бенсън, угасих фенерчето, излязох от кабинета и се качих бързо по стълбището в спалното помещение. Сложих фенерчето, откъдето го бях взела, и си легнах. Недоумявах какво ли още да направя, за да се помъча да разбера кои са майка ми и баща ми и откъде съм дошла.
Родителите ми сякаш изобщо не бяха съществували, а аз бях започнала живота си на три години. Тъй като единствената друга възможност бе да съм зачената непорочно, нещо, в което не вярвах дори за Божията майка, желанието да установя истината стана неудържимо. Накрая явно съм заспала, защото единственото, което помня, бе как на другата заран се събудих от училищния звънец.
Когато спечелих стипендията за Мелбърнския университет, се чувствах като затворничка, излежала дълга присъда и най-сетне пусната на свобода. За пръв път ми дадоха стая, която да си е само моя, и ми разрешиха да ходя без униформа — не че дрехите, които ми беше по джоба да си купя, щяха да предизвикат възторг у моделиерите в Мелбърн. Помня, в университета залягах още повече над учебниците, защото се притеснявах, че ако в първи курс не си взема изпитите, ще ме върнат в сиропиталище „Света Хилда“, където ще гния до края на дните си.
Във втори курс записах изкуствознание и английски, продължавах и да рисувам — това ми беше хоби, но нямах и представа какво искам да работя, след като се дипломирам. Преподавателят ми каза да съм помислела дали да не стана учителка, това обаче ми напомняше твърде много за „Света Хилда“, а и не исках да заприличвам на госпожица Бенсън.
Преди да вляза в университета, не съм имала гаджета, понеже момчетата в сиропиталището ги държаха в друго крило и имахме право да разговаряме с тях само след девет сутринта и преди пет следобед. Докато навърших петнайсет години, си мислех, че се забременява от целувка, та бях решена да не допускам тази грешка, особено при положение че бях расла без родители.
Първото ми истинско гадже се казваше Мел Никълс, беше капитан на футболния отбор в университета. След като накрая успя да ме вкара в леглото си, той се закле, че съм единственото момиче в живота му и по-важното, първото. Признах си, че и при мен е така, и се облегнах на възглавницата, а Мел се надвеси и се взря в единственото нещо, което още носех на себе си.
— Никога не съм виждал такъв кръст — рече той, след като го разгледа.
— Значи и това ти е за пръв път.
— Не съвсем — прихна Мел. — Виждал съм подобен.
— В смисъл?
— Това е медал — обясни ми той. — И баща ми е отличен с три-четири медала, но никой не е сребърен.