Сега, като си помисля, си давам сметка, че заради тази информация си е струвало да се разделя с девствеността.
В библиотеката на Мелбърнския университет имаше много книги за Първата световна война, в които, както би могло да се очаква, се наблягаше най-вече на Галиполи. Но сред страниците, където се разказваше за подвизите на австралийските пехотинци, бе вмъкната глава за английските военни ордени, присъждани за храброст, към която имаше и няколко цветни илюстрации.
Научих, че има Викториански кръст, Орден за вярна служба, Кръст за проявена храброст, Орден на Британската империя — разновидностите сякаш нямаха чет — докато на страница четиристотин и девета не открих каквото търсех: Военен кръст, ивица бяло моаре с отвесни алени черти и медал от сребро с формата на кръст, върху четирите рамене на които е изобразена имперската корона. Присъжда се на офицери с чин, по-нисък от майор, за „проявена в боя храброст“. Започнах да си представям, че баща ми е кален в битките герой, починал съвсем млад от ужасните си рани. Ако не друго, това поне обясняваше защо е крещял толкова много — мъчел се е човекът, ето защо.
Продължих детективската си дейност, като отидох в един антиквариат в Мелбърн. Мъжът зад щанда само разгледа медала и ми предложи за него пет лири стерлинги. Не си направих труда да му обяснявам, че и петстотин да ми даде, пак няма да се разделя със скъпата вещ, но от мъжа поне разбрах, че единственият истински познавач на медалите в Австралия е някой си господин Франк Дженингс, можела съм да го намеря на Мафекинг стрийт номер четирийсет и седем в Сидни.
По онова време за мен Сидни се намираше на другия край на света и с моята мижава стипендийка не ми беше по джоба да стигна дотам. Ето защо се наложи да изчакам търпеливо летния семестър, когато кандидатствах за отбора по крикет на университета. Не ме одобриха, понеже съм била жена. Жените не разбирали нищо от крикет, обясни ми едно момче, което на лекциите вечно седеше зад мен, за да преписва. Това не ми остави друг избор, освен да тренирам с часове форхенда и ударите над главата, докато накрая ме включиха във втория женски отбор по тенис на университета. Не беше кой знае какво постижение, но мен всъщност ме интересуваше една-единствена среща в календара: срещата в Сидни.
Сутринта, след като пристигнахме там, се отправих към Мафекинг стрийт и бях изумена, че по улиците ме подминават толкова много младежи в униформи. Господин Дженингс прояви към медала много по-голям интерес от търговеца в Мелбърн.
— Наистина е умален Военен кръст — обясни човекът и отново погледна през лупата кръстчето. — Носи се с парадна униформа по време на тържества. Тези три буквички, които са издълбани върху едно от раменете и които почти не се виждат с невъоръжено око, би трябвало да ни дадат представа кой е бил отличен с медала.
И аз се взрях през лупата на господин Дженингс и съгледах нещо, което дотогава не бях забелязвала: три съвсем отчетливи букви: „ГФТ“.
— Има ли начин да разберем кой е ГФТ? — попитах обнадеждена.
— О, да — потвърди господин Дженингс, после се извърна към лавицата зад себе си, свали от нея подвързана с кожа книга и започна да я прелиства, докато стигна до Годфри С. Томас и Джордж Виктор Тейлър, не откри обаче човек с инициали ГФТ. — Съжалявам, но не мога да ви помогна — рече мъжът. — С вашия медал не е бил отличен австралиец, в противен случай името му щеше да е посочено тук — почука той по кожената корица. — За повече сведения се обърнете към Министерството на войната в Лондон. Там водят регистър на всички във въоръжените сили, удостоявани някога с медал за храброст.
Благодарих му за помощта, но едва след като той ми предложи за медала десет лири стерлинги. Усмихнах се и се върнах при отбора по тенис, за да участвам в срещите с Университета в Сидни. Загубих с шест на нула и шест на едно, понеже не можех да се съсредоточа — мислите ми все ме връщаха към ГФТ. Онази година не ме включиха повече в отбора.
На другия ден се вслушах в съвета на господин Дженингс и пратих писмо до Министерството на войната в Лондон. Минаха няколко месеца, докато получа отговор, което не бе изненадващо — всички знаехме, че през 1944 година хората там си имаха други грижи. Накрая обаче пристигна кафеникав плик, който отворих и от който разбрах, че с медала е бил отличен или Греъм Франк Търнбъл от Полка на херцог Уелингтън, или Гай Франсис Трентам от Кралския стрелкови полк.
Какво ли беше истинското ми име, дали Търнбъл или Трентам?