Кати се усмихна и седна до него, после обаче забеляза, че едно доста свито на вид момиче обикаля отчаяно масата и си търси името. Не след дълго Даниъл вече отговаряше на всичките й въпроси за Кеймбридж и я разпитваше надълго и нашироко за Мелбърн, град, в който, както той сподели с нея, не бил ходил никога. Стигнаха и до неизбежното:
— С какво се занимават родителите ти?
Кати отговори без колебание.
— Не знам. Сираче съм.
— Значи сме създадени един за друг — засмя се младежът.
— Моля?
— Аз съм син на зарзаватчия и на дъщеря на фурнаджия от Уайтчапъл. А ти, казваш, си сираче от Мелбърн. Е, със сигурност стоиш едно стъпало по-високо от мен в обществената йерархия.
Кати се заливаше от смях, докато Даниъл й разправяше откъде са тръгнали родителите му, и с напредването на вечерта си каза, че това вероятно е първият мъж, с когото няма нищо против да разговаря за своето донейде необяснимо минало.
След последното ястие, когато вече пиеха с наслада кафето, Кати забеляза, че срамежливото момиче стои точно зад стола й. Даниъл се изправи и я запозна с Марджъри Карпънтър, преподавателка по математика в колежа „Гъртън“. Бе повече от очевидно, че тази вечер тъкмо тя е дамата на Даниъл и е изненадана, дори малко разочарована, че по време на вечерята не е седяла до него.
Тримата започнаха да обсъждат живота в Кеймбридж, докато по едно време маркиза Уилтшир не удари с лъжица по масата, за да привлече вниманието, и после държа наглед импровизирано слово. Накрая вдигна наздравица, всички се изправиха и пиха за „Тръмпър“. Маркизата поднесе на сър Чарлс сребърна табакера за пури — умален модел на универсален магазин „Тръмпър“, и от изражението върху лицето му присъстващите видяха, че той е харесал много подаръка.
След духовито и, както предположи Кати, не дотам импровизирано слово сър Чарлс си седна на мястото.
— Налага се да тръгвам — каза след няколко минути Кати. — Утре сутринта трябва да ставам рано. — Радвам се, че се запознахме, Даниъл — добави доста сковано.
Ръкуваха се като хора, които няма да се срещнат никога повече.
— Скоро ще се чуем — рече младежът на Кати, преди тя отиде да благодари на домакините за, както се изрази, незабравимата вечер.
Тръгна си сама, но първо потърси Саймън, който бе погълнат от разговора с рус младеж, постъпил наскоро в отдел „Килими и гоблени“.
Реши да се прибере пеш от Итън Скуеър до Челси Терас, за да си припомни всеки миг от вечерта, и когато малко след полунощ влезе в жилището над месарницата на номер сто трийсет и пет, се чувстваше едва ли не Пепеляшка.
Докато се събличаше, отново си помисли колко добре е прекарала на празненството и колко приятно й е било с Даниъл, а също да види картините на толкова много от любимите си художници. Запита се дали… Мислите й бяха прекъснати от звъненето на телефона.
Тъй като минаваше полунощ, тя реши, че сигурно е грешка.
— Нали ти казах, ще се чуем скоро — рече й някой.
— Лягай си, майтапчия такъв.
— Вече съм си легнал. Хайде, сутринта ще ти звънна пак — добави Даниъл.
После затвори.
На другата заран й се обади малко след осем.
— Тъкмо излизам от банята — обясни Кати.
— Значи приличаш на Мария. Дали да не дойда да ти избера кърпа?
— Благодаря, вече съм се омотала с нея.
— Жалко — каза Даниъл. — Много ме бива да подсушавам. Но щом ме лишаваш от това удоволствие — добави той още преди Кати да е успяла да изрече нещо, — ще дойдеш ли в събота при мен в „Тринити“? Тогава е празникът на колежа. На семестър имаме само един-два празника, ако ми откажеш, няма никаква надежда да ме видиш в близките три месеца.
— В такъв случай приемам. Но само защото не съм ходила на празник още откакто съм завършила училище.
След като уреди да почива в събота, в петък Кати хвана влака за Кеймбридж и видя, че Даниъл я чака на перона. Беше всеизвестно, че и най-самоуверените гости се стряскат от атмосферата в преподавателската менза, въпреки това Кати се чувстваше много добре сред професорите. Е, недоумяваше как мнозина от тях доживяват до дълбоки старини, ако наистина им се случва често да ядат и да пият толкова много.
— Не се живее с единия хляб — каза само Даниъл по време на гощавката, състояща се от цели седем блюда.
Когато ги поканиха в жилището на ректора, Кати реши, че пирът е свършил, но отново се озова сред какви ли не вкуснотии и бутилка портвайн, която постоянно кръжеше от ръка на ръка и сякаш нямаше свършване. Накрая Кати успя да се отскубне, макар че часовникът върху кулата на „Тринити“ вече бе отброил полунощ. Даниъл я изпрати до стаята за гости, която й беше запазил в едно от общежитията, и предложи на другия ден да отидат на утринната служба в параклиса.