Когато няколко седмици по-късно баща му се обади, за да му каже, че те с майка му искат да дойдат в Кеймбридж, понеже имали да му съобщават „нещо важно“, Даниъл ги покани следващата неделя на чай в жилището си в общежитието, като ги предупреди, че и той има важни новини.
Онази седмица Даниъл и Кати говореха всеки ден по телефона и младата жена се запита дали не е по-разумно поне да предупредят майка му и баща му, че ще присъства и тя. Даниъл не искаше и да чуе — твърде рядко му се отварял случай да изненада баща си и нямал намерение да се лишава от удоволствието да види изумените им лица.
— Ще ти доверя още една тайна — допълни той. — Кандидатствам за преподавателско място в Кралския колеж в Лондон.
— Божичко, на какви жертви си готов, доктор Тръмпър! — възкликна Кати. — Ако дойдеш в Лондон, аз няма да съм в състояние да те храня така, както ви хранят в „Тринити“.
— Това да се чува. Тъкмо няма да ми се налага да ходя толкова често на шивач.
Кати си помисли, че всички, събрали се на чай в стаята на Даниъл, са неописуемо щастливи, макар че в началото Беки бе малко напрегната и след неочакваното телефонно обаждане на някакъв мъж на име господин Бейвърсток се притесни още повече.
Сър Чарлс се зарадва искрено на новината, че те с Даниъл смятат да се оженят през великденската ваканция, Беки също бе щастлива, задето Кати ще й стане снаха. Чарли изненада младата жена, когато изведнъж смени темата и попита кой е рисувал акварела над писалището на Даниъл.
— Кати — обясни синът му. — Най-после имаме в семейството и художничка.
— Виж ти, много добре рисуваш, млада госпожице! — ахна невярващо Чарли.
— Безспорно — потвърди Даниъл и се взря в картината. — Годежен подарък ми е — обясни той. — И още нещо — това е единствената картина, която Кати е рисувала, откакто е пристигнала в Англия, ето защо е безценна.
— Ще ми нарисуваш ли и на мен една? — попита Чарли, след като разгледа по-внимателно акварела.
— С огромно удоволствие — отговори младата жена. — Но къде ще я сложиш? В гаража ли?
След като похапнаха, четиримата излязоха да се разходят покрай реката, Кати обаче бе разочарована, че родителите на Даниъл бързат да се приберат в Лондон и няма да дойдат с тях на вечерната служба в параклиса.
Подир службата двамата с Даниъл се любиха на тясното му легло и Кати го предупреди, че Великден може би е твърде далеч.
— В смисъл? — учуди се младежът.
— Мензисът ми закъснява с цяла седмица.
Даниъл бе на върха на щастието и настоя веднага да звъннел на майка си и баща си, за да сподели и с тях радостната вест.
— Я не ставай за смях! — спря го Кати. — Още не е сигурно. Дано само не се възмутят, когато истината излезе наяве.
— И таз добра, да се възмутят! Когато съм се родил, дори не са били женени.
— Откъде знаеш?
— Сверих датата, вписана в акта ми за раждане в Съмърсет Хаус, с датата в свидетелството им за брак. Проста работа. Както личи, в началото никой не е искал да си признае, че съм негов.
При тези думи Кати се убеди, че преди да се е омъжила, трябва веднъж завинаги да изясни дали има някаква роднинска връзка с госпожа Трентам. През последната година бе толкова погълната от Даниъл, че рядко си мислеше за своите родители, но не искаше да допусне след време Тръмпърови да си помислят, че ги е мамила, и още по-страшно, да разберат, че по един или друг начин е свързана с най-заклетия им враг. Съвсем случайно беше разбрала къде живее госпожа Трентам и реши да й пише веднага щом се прибере в Лондон.
В неделя вечерта нахвърля черновата на писмо, което преписа на другата заран:
Лондон
Челси Терас №135
27 ноември 1950 г.
Скъпа госпожо Трентам,
Макар че изобщо не ви познавам, ви пиша с надеждата, че ще бъдете в състояние да ми помогнете в безизходицата, в която се намирам от много години.
Родена съм в Мелбърн, Австралия, и никога не съм знаела кои са моите родители, изоставили са ме съвсем невръстна. Израсла съм в сиропиталището „Света Хилда“. Единственото, което имам от баща си, е умален Военен кръст, който той ми подари, когато бях съвсем малка. Върху едно от раменете на кръста са изсечени инициалите „ГФТ“.
От уредника в Музея на Кралския стрелкови полк в Хаунслоу научих, че с медала на 22 юли 1918 година е бил удостоен капитан Гай Франсис Трентам — за храброст, проявена по време на втората битка при Марна.