Чарли плувна в студена пот и се вкопчи в страничните облегалки на фотьойла.
— Добре ли сте? — притесни се не на шега Купър.
— Да, да, няма ми нищо — успокои го Чарли. — Явно е от пътуването. А посочено ли е защо този Даниъл Трентам е идвал в полицейското управление?
— Ако се вярва на прикачената бележка, е казал, че е син на покойния — обясни полицейският началник. Чарли се опита да не издава обзелите го чувства. Купър отново седна на стола. — Е, сега знаете за случая точно колкото и аз.
— Оказахте ми неоценимо съдействие, Майк — рече Чарли, после стана, наведе се и се ръкува в шефа на полицията. — Ако случайно отскочите до Детфорд, да ми се обадите, чухте ли! На драго сърце ще ви заведа на мач.
Купър се усмихна и продължи да си бъбри с госта, докато го изпращаше с асансьора. На партера го придружи чак до стълбите пред полицейското управление, където двамата се ръкуваха и Чарли се върна при Тревър Робъртс в автомобила.
— Е, Робъртс, май ни се отваря работа.
— Преди да започнем, разрешено ли ми е да ви задам един въпрос, сър Чарлс?
— Слушам.
— Откъде го извадихте този диалект?
— Пазя го за по-особени хора, господин Робъртс. Например за кралицата, за Уинстън Чърчил и за клиентите, които обслужвам на сергията. Днес сметнах за необходимо да добавя в списъка и началника на полицейското управление в Мелбърн.
— А какво, интересно, казахте за мен и за моята гилдия?
— Казах му на Купър, че сте фрашкан с пари, надут пуяк, който чака аз да му свърша работата.
— А той отвърна ли нещо?
— Реши, че съм се изразил прекалено меко.
— Близко е до ума — отбеляза адвокатът. — А успяхте ли да откопчите нещо?
— Иска ли питане! — увери го Чарли. — Както личи, Гай Трентам е имал дъщеря.
— Дъщеря ли? — повтори Робъртс, който не съумя да прикрие вълнението си. — Купър каза ли ви името й или нещо друго за нея?
— Маргарет Етел. Полицейският началник ми съобщи и че през 1927 година в Мелбърн е идвала госпожа Трентам, майката на Гай, но лично той не знаел защо.
— Господи! — възкликна адвокатът. — За двайсет минути свършихте повече, отколкото аз за двайсет дни.
— Да, но аз имам предимството на възрастта — напомни ухилен Чарли. — Къде ли по онова време би отседнала една изнежена англичанка?
— Аз не съм тукашен — призна си Робъртс. — Но съдружникът ми Нийл Мичъл би трябвало да знае. Семейството му се е установило в Мелбърн преди повече от век.
— Какво тогава чакаме?
Нийл Мичъл се свъси, когато колегата му зададе същия въпрос.
— Нямам представа — призна си той, — но майка ми със сигурност знае. — Той вдигна телефонната слушалка и се зае да набира някакъв номер. — Шотландка е, ще се опита да ни изврънка пари за предоставените сведения.
Чарли и Тревър Робъртс застанаха пред писалището на Мичъл и зачакаха — единият търпеливо, другият доста припряно. След няколко уводни думи, каквито се очакват от един син, Мичъл зададе въпроса и заслуша внимателно.
— Благодаря ти, мамо, както винаги, ми оказа неоценима помощ — рече той. — Хайде, ще се видим в края на седмицата — допълни адвокатът и затвори.
— Е? — подкани Чарли.
— През двайсетте години жена с потеклото на госпожа Трентам би отседнала в едно-единствено място — крайградски клуб „Виктория“ — поясни Мичъл. — В ония години в Мелбърн е имало само два що-годе сносни хотела, във втория са отсядали главно предприемачи.
— Този клуб дали още съществува? — поинтересува се Робъртс.
— Да, но е доста западнал.
— В такъв случай звъннете и запазете маса на името на сър Чарлс Тръмпър. И се постарайте да наблегнете върху „сър“.
— Разбира се, сър Чарлс — рече Робъртс. — Този път с кой акцент ще говорите?
— Още не знам, зависи от обстоятелствата — отговори Чарли, докато се връщаха при автомобила.
— Каква ирония на съдбата! — каза адвокатът, след като потеглиха по магистралата.
— Ирония на съдбата ли?
— Да — рече Робъртс. — Щом е хвърлила толкова усилия, за да заличи от регистрите самото съществуване на своята внучка, госпожа Трентам със сигурност е опряла до услугите на обигран адвокат.