Слейд продължи да го гледа невъзмутимо.
— Рекох си, че вие сте единственият човек, който може би ще ми помогне.
— Не, няма да ти помогна — отсече старецът. — И си взимай парите, чу ли! — добави той и метна банкнотите в краката на госта. — Само да си посмял да ми се мъкнеш пак тук с тия изсмукани от пръстите небивалици за разни наследства. Изпрати господина, Елзи.
Госпожа Слейд се наведе и събра старателно разлетелите се банкноти, които после подаде на посетителя. След това го изпрати мълком до входната врата.
— Извинявайте, госпожо Слейд — каза Чарли. — Не исках да обидя мъжа ви.
— Знам, знам — отвърна жената. — Уолтър винаги си е бил много горд. Но Бог ми е свидетел, парите щяха да ни дойдат добре.
Чарли се усмихна, пъхна бързо в джоба на престилката й пачката банкноти и долепи пръст до устните си.
— Аз няма да му кажа, не му казвайте и вие — пошушна той.
Кимна и понечи да тръгне по късата пътека обратно към автомобила.
— Не съм виждала малко момиченце — спря го госпожа Слейд. Чарли застина. — Но навремето Уолтър закара една префърцунена госпожа в сиропиталището в Парк Хил в Мелбърн. В ония години излизах с градинаря, той ми каза.
Чарли се обърна да й благодари, ала тя вече беше затворила вратата и се бе скрила в къщата.
Той се качи в автомобила — сега нямаше и пени в портфейла и макар да съзнаваше, че старецът безспорно е могъл да разбули загадката, не разполагаше с нищо друго, освен с едно име. Ако господин Слейд не беше наясно за какво става въпрос, щеше да му каже „Не мога да ти помогна“, а не „Няма да ти помогна“.
По дългия път към града Чарли многократно се прокле, задето се е държал толкова глупаво.
— В Мелбърн има ли сиропиталище, Робъртс? — беше първото, което попита, когато нахълта в адвокатската кантора.
— „Света Хилда“ — отвърна Нийл Мичъл още преди съдружникът му да е осмислил въпроса. — Намира се някъде в Парк Хил. Защо?
— Значи е същото — оповести Чарли и си погледна часовника. — Сега по лондонско време е към седем сутринта. Едвам се държа на крака, ще отскоча до хотела и ще се опитам да подремна. Междувременно ми трябват отговорите на няколко въпроса. Като начало искам да знам всичко за сиропиталище „Света Хилда“, като се започне от имената на всички, работили там от 1923 до 1927 година, от директора до миячката на съдове. Ако някои от тези хора все още са откриваеми, не е зле да ги издирите, защото искам да поприказвам с тях, и то до двайсет и четири часа.
Двама от сътрудниците в кантората на Мичъл се заеха да записват трескаво всяка дума, изречена от сър Чарлс.
— Искам да знам и как са се казвали всички деца, постъпили в сиропиталището между 1923 и 1927 година. Не забравяйте, издирваме момиченце, което по онова време е било най-много на четири години и вероятно се е казвало Маргарет Етел. След като намерите отговорите на тези въпроси, събудете ме, колкото и да е часът.
45.
На другата сутрин в осем без нещо Тревър Робъртс се върна в хотела на Чарли и завари клиента си пред обилна закуска, състояща се от яйца, домат, гъби и бекон. Макар да изглеждаше уморен и да не се беше бръснал, адвокатът носеше добри новини.
— Свързахме се с директорката на сиропиталище „Света Хилда“ — госпожа Кълвър, която бе изключително отзивчива. — Чарли се усмихна. — Оказа се, че между 1923 и 1927 година там са постъпили общо деветнайсет деца. Осем момчета и единайсет момичета. Сега знаем, че от единайсетте момичета по онова време девет са били кръгли сираци. Успяхме да се свържем със седем от тях, пет от които имат живи роднини, потвърдили кой е бил баща им. Родителите на едно от момичетата са загинали при катастрофа, другото е аборигенка. С последните две се натъкнахме на повече трудности, та си рекох, че може би е най-добре да отскочите до „Света Хилда“ и сам да се запознаете с документацията.
— А персоналът?
— Само една от жените, работили по онова време в сиропиталището, все още се води на щат като готвачка и тя твърди, че в „Света Хилда“ никога не е постъпвало дете на име Трентам или нещо подобно, не помни и да е имало момичета, които да са се казвали Маргарет или Етел. Както личи, госпожица Бенсън е последната ни надежда.
— Госпожица Бенсън ли?
— Да, навремето е била директорка на сиропиталището, сега живее в доста скъп старчески дом — „Кленова хижа“, в другия край на града.
— Доста добре, господин Робъртс — похвали го Чарли. — Но как успяхте да накарате толкова бързо госпожа Кълвър да ви съдейства?