— Прибягнах, сър Чарлс, до методи, които, подозирам, са по-познати в юридическото училище на Уайтчапъл, а не на Харвард.
Чарли му се усмихна и продължи да чака пояснение.
— Доколкото подразбрах, от сиропиталището са започнали да набират средства за микробус.
— За микробус ли?
— Та сираците да ходят на излети…
— И вие сте подметнали, че аз…
— Че вие вероятно ще помогнете с някоя и друга автомобилна гума, ако…
— Ако в замяна те…
— Точно така. Ако в замяна ни съдействат.
— Схватлив сте, Робъртс, бързо усвоявате. Не мога да ви го отрека.
— Не бива да губим повече време, тръгваме незабавно за „Света Хилда“, за да се запознаете на място с документите.
— Все пак не е ли по-добре да заложим на госпожица Бенсън?
— Съгласен съм с вас, сър Чарлс. Смятам да я посетим още днес следобед, веднага щом приключим в сиропиталището. Между другото, докато госпожица Бенсън е била директорка, всички — не само децата, но и персоналът — са я наричали Кикимората, ето защо нямаме причини да очакваме да ни съдейства повече от Уолтър Слейд.
Когато пристигна в сиропиталището, Чарли бе посрещнат още на входа от директорката, госпожа Кълвър. Беше облечена в зелена рокля по последна мода, която очевидно бе изгладена току-що. Бе решила да приеме своя евентуален бъдещ благодетел така, сякаш той е Нелсън Рокфелер: когато го поведе към кабинета си, липсваше само червен килим.
Двамата млади адвокати, които цяла нощ бяха преглеждали усърдно папките, за да научат каквото има да се научава за реда в сиропиталището, за градските отпуски, дежурството по кухня, похвалите и порицанията, се изправиха, когато Чарли и Тревър Робъртс влязоха в стаята.
— Има ли някакъв напредък с онези две имена? — поинтересува се Робъртс.
— О, да, наистина останаха само две имена. Не е ли вълнуващо? — възкликна госпожа Кълвър, която заснова из кабинета и се зае да оправя всичко, сторило й се не на мястото си.
— Питах се дали…
— Все още нямаме доказателства — каза единият от младежите със зачервени очи, — но ми се струва, че едното момиче отговаря напълно на описанието. Не се знае нищо за времето, преди то да навърши две години. И което е по-важно, постъпило е в „Света Хилда“ точно когато капитан Трентам е чакал да го екзекутират.
— А готвачката си спомня, че когато е работела като миячка в кухнята — намеси се и директорката, — посред нощ някаква издокарана, строга на вид госпожа с префърцунен акцент е довела малко момиченце…
— Ето че се появи и госпожа Трентам — прекъсна я Чарли.
— Само дето момиченцето очевидно не се казва Трентам.
Младият адвокат погледна бележките, разпилени по масата отпред.
— Точно така, сър, не се е казвало Трентам — потвърди той. — Било е вписано като госпожица Кати Рос.
Чарли усети как краката му се подкосяват, а Робъртс и госпожа Кълвър се спуснаха, прихванаха го и му помогнаха да седне на единствения фотьойл в помещението. Директорката разхлаби възела на вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата му.
— Добре ли сте, сър Чарлс? — попита тя. — Трябва да отбележа, че не изглеждате…
— През цялото време е била пред очите ми — рече Чарли. — Както би се изразила Дафни, е щяла да ги извади.
— Нещо не разбирам — вметна Робъртс.
— Аз също — каза Чарли и се извърна към притеснения вестоносец, съобщил новината. — След като е напуснала сиропиталището, в Мелбърнския университет ли се е записала? — попита той.
Младежът от адвокатската кантора отново прегледа бележките си, да е сигурен.
— Да, сър. Постъпила е през 1942 година и е завършила през 1945-а.
— И е следвала изкуствознание и английска филология.
Младежът пак плъзна поглед по записките си.
— Точно така, сър — потвърди отново той, безсилен да прикрие изненадата си.
— А случайно да е тренирала тенис?
— От време на време е участвала в срещите на втория отбор на университета.
— Хубаво ли е рисувала? — продължи с въпросите Чарли.
Сътрудникът в адвокатската кантора отново се зае да прелиства папките.
— О, да — намеси се директорката. — Дори много хубаво, сър Чарлс. Още пазим една нейна рисунка, окачена е в столовата — горски пейзаж, подозирам, че е повлиян от Сисле. Бих казала дори, че…