— Щом Уолтър Слейд се оказа такъв костелив орех, сигурно и от нея няма да успеем да откопчим нищо. Очевидно е, че госпожа Трентам сякаш е омагьосала всички, с които е общувала тук.
— Така си е — съгласи се адвокатът. — Точно за това не казах на главната сестра в старческия дом — госпожа Камбъл, защо им отиваме на гости. Не виждам причина да предупреждаваме госпожица Бенсън, че престои да я посетим. Защо да й даваме време да си подготви отговорите на всички въпроси!
Чарли изсумтя одобрително.
— А измислихте ли как да подходим към нея? — попита той. — Защото лично аз се изложих на срещата с Уолтър Слейд.
— Не, не съм измислил. Ще се наложи да импровизираме — дано бъде по-отзивчива. Макар че един господ знае кой акцент ще ви се наложи да употребите този път, сър Чарлс.
След няколко секунди те вече минаха с автомобила през тежките крила на портата от ковано желязо. Подкараха по дълга алея с дървета отстрани, която ги отведе при голяма къща от началото на века, заобиколена с обширен парк.
— Тук едва ли е много евтино — отбеляза Чарли.
— Съгласен съм — рече адвокатът. — И за съжаление не личи по нищо, че се нуждаят от микробус.
Автомобилът спря пред тежка дъбова врата. Тревър Робъртс скочи навън и изчака и Чарли да слезе от колата, после натисна звънеца.
Не им се наложи да чакат дълго. Отвори им младичка медицинска сестра, която ги поведе по коридора с лъснати до блясък плочки към кабинета на главната сестра — госпожа Камбъл.
Тя бе облечена в познатата колосана синя престилка с бяла якичка и маншети, каквито свързваме с професията й. Посрещна Чарли и Тревър Робъртс със силен шотландски акцент и ако не беше слънцето, струящо през прозорците, сигурно щеше да бъде простено на Чарли, задето си е помислил как главната медицинска сестра на „Кленова хижа“ вероятно и не знае, че е напускала някога Шотландия.
Госпожа Камбъл се запозна с гостите и ги попита какво обичат.
— Надявам се, ще ни разрешите да поговорим с една от жените, настанени при вас.
— Да, разбира се, сър Чарлс. С кого желаете да се видите? — попита тя.
— С госпожица Бенсън — обясни Чарли. — Как да ви обясня…
— О, сър Чарлс, ама вие не знаете ли?
— Какво да знам? — сепна се той.
— Госпожица Бенсън почина миналата седмица. В четвъртък я погребахме.
За втори път този ден Чарли усети как краката му се подкосяват — Тревър Робъртс побърза да хване клиента си за лакътя и да го отведе до най-близкия стол.
— О, много съжалявам — пророни сестрата. — Нямах представа, че сте й толкова близък. — Чарли не каза нищо. — Дошли сте чак от Лондон специално за да я видите ли?
— Да — потвърди вместо него адвокатът. — Госпожица Бенсън имала ли е напоследък и други гости от Англия?
— Не — отвърна без колебание госпожа Камбъл. — Към края не я посещаваше почти никой. Идвали са един-двама души от Аделаида, но никой от Англия — добави тя някак припряно.
— А да ви е споменавала някога за Кати Рос или Маргарет Трентам?
Главната сестра се замисли.
— Не — отвърна накрая. — Поне аз не си спомням.
— Е, в такъв случай да си вървим, сър Чарлс, не виждам смисъл да отнемаме повече време на госпожа Камбъл.
— Така е — съгласи се едва чуто Чарли. — Благодаря ви, госпожо Камбъл.
Робъртс му помогне да стане от стола, а главната сестра тръгна да ги изпрати до входната врата.
— Скоро ли се връщате в Англия, сър Чарлс? — поинтересува се тя.
— Да, вероятно още утре.
— Ще ви притесни ли много, ако ви помоля да пуснете в Лондон едно писмо?
— За мен ще бъде удоволствие — отвърна Чарли.
— При обичайни обстоятелства не бих си позволила да ви обременявам излишно — изтъкна жената, — но тъй като става въпрос именно за госпожица Бенсън…
Двамата застинаха и се вторачиха в спретнато облечената шотландка. Тя също спря и разпери ръце.
— Нали разбирате, сър Чарлс, тук не става дума просто да спестя пощенските разходи, както биха си помислили повечето хора. Всъщност тъкмо обратното, просто искам да се издължа час по-скоро на благодетелите на госпожица Бенсън.
— Благодетелите на госпожица Бенсън ли? — ахнаха в един глас Чарли и Робъртс.
— Ами да — потвърди дребничката жена и се изпъчи. — Ние в „Кленова хижа“ нямаме навика да взимаме такса на покойници, господин Робъртс. Както безспорно бихте се съгласили, няма да е честно.