— Къде е Стан?
— Сигурно вечеря в кухнята.
— Добре — рече Чарли и подаде на жена си ключовете. — Ти карай, а аз ще разказвам.
— Но къде отиваме?
— Във Фестивалната зала.
— Виж ти! — учуди се Беки. — Познавам те от цяла вечност, а не съм и подозирала, че харесваш Моцарт.
Тя седна зад волана, а Чарли притича и също седна отпред при нея. Беки потегли и се сля с вечерния поток от автомобили, докато мъжът й продължаваше да обяснява какво е научил в Австралия и че трябва на всяка цена да открият Кати преди полунощ. Жена му слушаше внимателно и не смееше да го прекъсне. След като прекосиха Уестминстърския мост, Чарли я попита дали има въпроси, но тя продължи да мълчи.
— Нищо ли няма да кажеш? — възкликна накрая мъжът й.
— Да, ще кажа — промълви Беки. — Не бива и с Кати да допускаме същата грешка, която направихме с Даниъл.
— Каква по-точно?
— Да не й казваме цялата истина.
— Не мога да поема такъв риск, докато не съм говорил с доктор Аткинс — отсече Чарли. — Сега обаче е много по-важно да не изпускаме крайния срок и тя да подаде иска за наследството.
— А още по-важно е къде очакваш да спра — рече Беки, когато завиха наляво, излязоха на Белвидир Роуд и се отправиха към входа на Кралската фестивална зала, където имаше знак „Спирането строго забранено“.
— Как къде, точно пред входа — отвърна Чарли, а Беки му се подчини безпрекословно.
Веднага щом автомобилът спря, Чарли изскочи, прекоси на бегом улицата и влезе през остъклената врата.
— Кога свършва концертът? — попита той първия изпречил му се униформен разпоредител.
— В десет и трийсет и пет, господине, но не можете да оставите автомобила отпред.
— А къде е кабинетът на директора?
— На петия етаж. Слизате от асансьора и тръгвате надясно. Втората врата отляво. Но…
— Благодаря — изкрещя Чарли и се завтече към асансьора.
Беки се качи в последния момент.
— Автомобилът ви, господине — подвикна разпоредителят и започна да ръкомаха, но вратата на асансьора се затвори точно под носа му.
На петия етаж Чарли веднага видя вратата с табела „Директор“. Почука и нахълта в помещението, където завари двама мъже в смокинги — слушаха концерта по вътрешната уредба и пушеха. Обърнаха се да видят кой ги прекъсва.
— Добър вечер, сър Чарлс — поздрави по-високият, после стана от стола, угаси цигарата и пристъпи напред. — Приятно ми е, Джаксън. Директор на театъра. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Надявам се, господин Джаксън — отвърна Чарли. — Налага се незабавно да изведа от залата една млада дама. Спешно е.
— Знаете ли на кое място е?
— Нямам представа.
Чарли погледна жена си, която само поклати глава.
— Елате с мен — подкани директорът и се отправи към асансьора.
Когато вратата му се отвори, пред тях стоеше разпоредителят.
— Някакви проблеми ли, Рон?
— Този господин си остави автомобила точно пред входа, господин директоре.
— В такъв случай го наглеждай, Рон. — Джаксън натисна копчето за третия етаж и попита Беки: — А как е облечена младата дама?
— Във виненочервена рокля с бяло наметало — отвърна тя на един дъх.
— Чудесно — рече директорът.
Слезе от асансьора и поведе бързо Чарли и Беки към страничния вход на официалната ложа. След като влязоха вътре, Джаксън махна малка картина, на която се виждаше как кралицата открива през 1957 година сградата — отдолу се показа стъкло с огледална повърхност откъм външната страна.
— Държим го от съображения за сигурност, в случай че възникнат неприятности — обясни директорът. После свали от кукичките два театрални бинокъла и ги подаде на Чарли и Беки. — Ако откриете младата дама, някой от разпоредителите ще я изведе. — Джаксън нададе ухо, да чуе какво свири оркестърът. — До края на концерта остават десетина, най-много дванайсет минути. За днес не се предвиждат бисове.
— Ти, Беки, се заеми с партера, а аз ще огледам балкона.
Чарли настрои бинокъла, така че да вижда добре публиката долу.
Двамата с Беки огледаха едно по едно хиляда и деветстотинте места — първо бързо, после по-внимателно. Но не откриха никъде Кати.
— Проверете в ложите отсреща, сър Чарлс — подсказа му директорът.