Огледах едно по едно лицата около заседателната маса. Облечена в жълта рокля по последна мода, Дафни драскаше заврънкулки върху листа с протокола. Тим Нюман, който както винаги изглеждаше безупречно, само кимна, а Саймън отпи от чашата вода пред него и усетил погледа ми, я вдигна в нещо като наздравица. Нед Денинг пошепна нещо в ухото на Боб Мейкинс, а Кати отбеляза с чавка точка втора. Само Пол Мерик очевидно не бе в настроение. Насочих вниманието си към Чарли.
Тъй като нямаше възражения, Джесика отгърна на последната страница на протокола и му го поднесе за подпис. Забелязах, че той се подсмихва, докато четеше отново последното напътствие, дадено му от съвета на миналото заседание: „Председателят да се опита да сключи с господин Найджъл Трентам приемливо споразумение, така че прехвърлянето на акциите на «Тръмпър» да мине без сътресения“.
— Има ли някакви въпроси по протокола? — попита Чарли. Всички продължиха да мълчат и той отново погледна дневния ред. — Точка четвърта, бъдещето на… — подхвана мъжът ми, но точно тогава всички заговориха в един глас.
Когато редът бе възстановен поне малко, той предложи изпълнителният директор да ни запознае накратко с положението. И аз заедно с останалите повторих:
— Да, да…
Закимахме.
— Благодаря ви, господин председателю — рече Артър Селуин и извади от куфарчето, което бе оставил отстрани до стола си, някакви книжа. — Членовете на управителния съвет трябва да знаят — поде той делово, както приляга на човек, заемал навремето държавен пост, — че след като господин Найджъл Трентам обяви, че се е отказал от намерението да се сдобие с контролния пакет акции в „Тръмпър“, цената им падна от две лири стерлинги и четири шилинга, най-високото равнище, достигано някога, на една лира стерлинга и четиринайсет шилинга, за колкото се търгуват сега.
Не се включих в одобрителните възгласи, понеже вече знаех всички условия в споразумението.
— Преди половин месец, след като адвокатите на господин Трентам и на госпожица Рос се договориха — продължи господин Селуин така, сякаш изобщо не са го прекъсвали, — господин Бейвърсток изкупи от името на попечителски фонд „Хардкасъл“ дела на Трентам на цена две лири стерлинги и един шилинг за акция.
— А останалите членове на управителния съвет ще научат ли някога как се е стигнало до това твърде благоприятно споразумение? — намеси се Дафни.
— Наскоро се разбра — отвърна Селуин, — че през последната година господин Трентам е изкупил значителен дял от акциите в дружеството, като е изтеглил заем, който, доколкото подочух, вече не е могъл да изплаща. Ето защо е продал на пазарни цени своя пакет в дружеството, възлизащ на около двайсет и осем на сто, направо на попечителски фонд „Хардкасъл“.
— Значи вече не притежава нищо в „Тръмпър“? — попита Дафни.
— Да — потвърди Чарли. — Управителният съвет вероятно ще прояви интерес и към новината, че тази седмица получих три оставки: на господин Трентам, на господин Фоланд и на господин Гибс, които си позволих да приема от ваше име.
— Как така! Наистина си си позволил прекалено много — отсече Дафни.
— Нима смяташ, че не е трябвало да приемам оставките?
— Точно така, не е трябвало, господин председателю.
— И защо, лейди Уилтшир?
— От чисто себични подбуди, господин председателю. — Стори ми се, че долавям в гласа на Дафни присмехулни нотки. Всички впериха очи в нея. — Очаквах с нетърпение мига, когато ще предложа и тримата да бъдат уволнени.
При тези думи малцина в управителния съвет се сдържаха да не прихнат.
— Да не се вписва в протокола — обърна се Чарли към Джесика. — Благодаря ви, господин Селуин, задето изложихте толкова точно и сбито положението към днешна дата. Смятам за излишно да говорим повече за това, ето защо предлагам да преминем към точка пета, банковия клон.
Чарли се облегна и заслуша доволен, докато Кати ни обясняваше, че новият клон е започнал да носи значителна месечна печалба и според нея няма причини в обозримо бъдеще цифрите да не се подобряват.
— Всъщност съм убедена — натърти тя, — че вече е време да предложим на редовните клиенти кредитни карти, които да…
Взрях се в мъничкия Военен кръст, окачен на златната верижка около врата й — липсващата брънка, която според господин Робъртс неминуемо е съществувала открай време. Кати и досега почти не помнеше какво се е случило в живота й, преди да дойде на работа в Лондон, но бях съгласна с доктор Аткинс, че не бива и занапред да пилеем време за миналото и трябва да я оставим да се съсредоточи върху бъдещето.