— Какви ги говориш, Беки?
— Казвам само, че след година-две също ще навърша шейсет и пет и смятам да последвам примера на Дафни.
— Но…
— Няма „но“, Чарли — прекъснах го аз. — Сега галерията сама си се ръководи, при това прекрасно, особено откакто отмъкнах на „Кристи“ младия Ричард Картрайт. При всички положения сме длъжни да му предложим моето място в управителния съвет. В края на краищата се е нагърбил човекът с почти цялата отговорност, а лаврите остават за други.
— Е, аз пък ще ти кажа едно — отсече предизвикателно Чарли, — и на седемдесет да стана, пак няма да се оттегля от председателското място.
През 1965 година открихме три нови щанда: младежки, където продавахме облекло и плочи и към който имаше и кафене, туристическо бюро, тъй като вече мнозина искаха да почиват в чужбина, и щанд за подаръци — „За хора, които си имат всичко“. Кати заяви пред управителния съвет, че след близо двайсет години „сергията“ май се нуждае от основен ремонт. Чарли сподели с мен, че се притеснява от такива крайни промени, и ми напомни теорията на Форд, че човек никога не бива да влага пари в нещо, което се нуждае от храна и боядисване. Но тъй като и Артър Селуин, и другите членове на управителния съвет очевидно не се съмняваха, че отдавна е трябвало да освежим универсалния магазин, Чарли се съпротивлява колкото да не е без никак.
Удържах си на думата — или, както го наричаше Чарли, на заканата, и три месеца, след като навърших шейсет и пет, се оттеглих от управителния съвет — така от членовете учредители остана само Чарли.
За пръв път, откакто го познавах, мъжът ми си призна, че годините започват да му тежат. Сподели с мен, че всеки път, когато по време на заседанията искал предишния протокол, оглеждал хората около масата и си давал сметка колко малко допирни точки има с тях. „Новите ярки искри“, както ги наричаше Дафни — финансисти, икономисти и специалисти по връзките с обществеността — почти не се вълнуваха от онова, на което Чарли открай време отдаваше първостепенно значение: клиентите.
Те говореха за кредитни карти, за дефицит и финансиране, за това, че им трябват компютри, и често дори не си правеха труда да чуят мнението на Чарли.
— Какво мога да направя? — попита ме той след заседание на управителния съвет, на което, както си призна, почти не бил отварял уста.
Свъси се като буреносен облак, след като чу препоръката ми.
Подир месец, на общото събрание на акционерите, Артър Селуин обяви, че преди данъчното облагане печалбата на „Тръмпър“ за 1966 година ще бъде един милион седемдесет и осем хиляди и шестстотин лири стерлинги. Чарли ме погледна, а аз му кимнах решително от първия ред. Изчака да обявят точка „Разни“, после се изправи и съобщи, че според него е дошло време да се оттегли и някой друг трябва да „вкара сергията“ в седемдесетте години.
Всички в залата го погледнаха стъписани. Някои изтъкнаха, че това е краят на цяла епоха, че „никой не може да заеме мястото му“, други подчертаха, че никога вече няма да бъде същото, никой обаче не предложи на Чарли да размисли и да преразгледа становището си.
След двайсет минути той обяви събранието за закрито.
49.
Джесика Алън съобщи на Кати, новия председател на управителния съвет, че от галерия „Льофевр“ се бил обадил някой си господин Коркран, който потвърдил, че приема предложението й за сто и десет хиляди лири стерлинги. Кати се усмихна.
— Сега единственото, което остава да направим, е да уточним датата и да разпратим поканите. Джесика, би ли ме свързала с Беки?
След като беше избрана единодушно за трети председател на управителния съвет на „Тръмпър“, първото, което Кати предложи, бе Чарли да бъде назначен за пожизнен председател на дружеството, а също да организират в хотел „Гровнър Хаус“ тържество в негова чест. На празника дойдоха всички работещи в „Тръмпър“ заедно с жените и мъжете си, както и мнозина от хората, с които Чарли и Беки се бяха сприятелили за близо седемдесет години. Оная вечер Чарли зае почетното място в голямата бална зала, където се бяха стекли хиляда седемстотин и седемдесет души.
Вечерята се състоеше от пет ястия, които дори Пърси одобри. След като донесоха на Чарли чаша бренди и голяма пура от „Тръмпър“, той се надвеси към жена си и й пошушна:
— Жалко, че баща ти не може да види този пир. — После добави: — Е, той нямаше да дойде, разбира се, освен ако сам не е доставил всичко, като се почне от хлебчетата и се стигне до целувките с глазура.